— В момента имаме финансови затруднения — призна Стефани. — Вторият транш от финансирането на компанията се задържа по политически причини.
— Значи вестниците не са си го измислили?
— Не съм чела статията, но, както ти казах, сега сме със завързани ръце.
Тони направи физиономия, сякаш се бе дълбоко замислил. Кимна няколко пъти с глава.
— Е, не е кой знае каква новина. Сигурно разбираш, че се притеснявам за двестате хиляди долара, които ви дадох назаем.
— Грешка! Това не беше заем, а инвестиция.
— Чакай малко! Дойде да ми плачеш, че имате нужда от средства.
— Отново грешка! Казах ти, че трябва да наберем средства, освен това не съм ти плакала.
— Да, добре, увери ме, че инвестицията е сигурна.
— Казах ти, че според мен това е добра инвестиция, защото е основана върху блестяща и патентована новооткрита процедура, която обещава да направи фурор в медицинската практика. Но също така ти заявих, че не е защитена от рискове и ти предоставих проспекта. Прочете ли го?
— Не, не го прочетох. Не разбирам от подобни глупости. Но ако инвестицията е била толкова добра, какъв тогава е проблемът?
— Стана нещо, което никой не бе очаквал. Има опасност Конгресът да забрани процедурата. Но те уверявам, че работим по въпроса и нещата са вече под контрол. За нас този проблем бе като гръм от ясно небе и доказателство за това е фактът; че двамата с Даниел вложихме в проекта и последния цент на компанията. Той дори ипотекира апартамента си. Съжалявам, че в момента инвестициите не изглеждат толкова сигурни. Ще добавя също, че много съжалявам, задето взехме парите ти.
— И аз съжалявам!
— А какво ще стане с обвинението срещу теб?
Тони замахна във въздуха, сякаш гонеше досадна муха.
— Нищо особено. Пълни глупости. Районният прокурор си нрави реклама, защото иска да го преизберат. Но да не променяме темата. Твърдиш, че политическият проблем е под контрол, така ли?
— Така мислим.
— Това има ли нещо общо с продължителното пътуване, което предприемате?
— Да — отвърна Стефани. — Но не мога да ти кажа нищо повече.
— О, така ли? — язвително попита Тони. — Значи можа да вземеш от мен двеста хиляди, а не можеш да ми кажеш истината. Тук нещо не е наред.
— Ако разкрия действията ни, ще застраша операцията.
— Разкрия, застрашавам, операция! — изимитира я той. — Я виж ти! Надявам се, не мислиш, че ще се задоволя с евтини обяснения. Няма начин! И така, за къде заминавате? За Вашингтон?
— Отива в Насо — внезапно се обади майка им от мястото си. — И не се отнасяй така със сестра си, чуваш ли?
Тони разпери ръце встрани. Долната му челюст увисна от изненада.
— В Насо ли? — извика той. — Това е още по-безумно. Ако КЛЕЗА потъва поради политически скандал, не мислиш ли, че трябва да си останеш тук и да направиш нещо?
— Затова заминаваме за Насо — обясни Стефани.
— Ха! — викна Тони. — Защо ми се струва, че приятелчето ти е замислило нещо? Мирише ми на бягство.
— Много си далеч от истината, братко. Бих искала да ти кажа всичко, но не мога. Да се надяваме, че след месец нещата ще си дойдат на мястото и че тогава ще се радваме да гледаме на парите ти като на заем. Ще можем да ти ги върнем с лихвите.
— Толкова се впечатлих, че чак дъхът ми спря — изсмя се Тони. — Твърдиш, че не можеш да ми кажеш всичко, но аз мога да ти кажа нещо. Тези двеста хиляди не бяха само мои.
— Така ли?
Разговорът вземаше неприятна насока.
— Нарисува ми такава прекрасна картина, че реших да я споделя с братята Кастиляно. Половината пари са техни.
— Не си ми го казвал!
— Казвам ти го сега.
— Кои са братята Кастиляно?
— Бизнес партньори. Мога да ти кажа и друго. На тях никак няма да им хареса, че парите им ще отпътуват на юг. Не са свикнали с такива неща. Като твой брат държа да ти заявя, че заминаването ви за Бахамите не е добра идея.
— Но ние трябва да заминем!
— Вече го каза, но не ми обясни защо. Затова повтарям: по-добре ти и твоето приятелче от Харвард да си седите на задниците, защото ми се струва, че искате да отлетите с паричките ни и да се греете на слънчице, а нас да ни захвърлите като ненужна вещ.
— Тони — прекъсна го Стефани с най-спокойния си и уверен тон, който можеше да демонстрира в момента. — Заминаваме за Насо, за да уредим този изключително неприятен проблем.
Тони вдигна ръце, знак, че се предава.
— Опитах да те вразумя! Бог ми е свидетел, че опитах!
Благодарение на хидравликата в колата, Тони се нуждаеше само от показалеца на дясната си ръка, за да управлява кормилото на черния кадилак. В меката вечер той бе отпуснал през отворения прозорец лявата си ръка, с която държеше цигарата. Когато влезе в паркинга пред фирмата за водопроводни части на братята Кастиляно, настилката захрущя под гумите и заглуши музиката, която се носеше от радиото. Фирмата се помещаваше в сива едноетажна сграда, която опираше гръб в тинесто блато.