— Няколко неща. Например резултатите от спектрограмата, които сочат, че има замърсяване върху отпечатъка на краката. Струваше ми се съвсем обичаен факт, докато не разбрах, че някои от гранулките са били изследвани по метода на оптичната кристалография, което доказало, че представляват арагонит от шуплест варовик, който влиза в спектрограмата на пробите от варовик, взети от древните йерусалимски гробници.
— Как ли ще се удивиш на още по-мистериозните подробности — засмя се Стефани. — Дори не си спомням вече тази дреболия.
— Звучи невероятно, че някакъв френски фалшификатор от четиринайсети век ще отиде тъй далеч, че да донесе и поръси с детрит предполагаемата си творба.
— Напълно съм съгласна с теб.
— Друго, което привлече вниманието ми е, че направеният анализ на естествената среда на трите близкоизточни растения, чиито полени преобладават върху плащеницата, стесняват границите на района, от който произхожда платното, на трийсет-четирийсет километровата област между Хеброн и Йерусалим.
— Много интересно, нали?
— Дори нещо повече — отвърна Даниел. — Не е доказано със сигурност дали платното е погребалната плащеница на Иисус Христос, или не — и мисля, че не би могло да се докаже, — но тъй или иначе артефактът идва от Йерусалим и с платото е бил завит мъж, измъчван по начина, по който са го правели в древния Рим. Става въпрос за мъж със счупен нос, с рани от трънен венец по главата, който е бил разпънат на кръст и чии го гърди са били прободени е копие.
— Какао мислиш за историческия аспект на нещата?
— Платното е добре запазено — отвърна Даниел. — След прочетеното, съблазнява ме мисълта, че Плащеницата от Торино и Платното Едеса са едно и също нещо. Особено голямо впечатление ми направи фактът, че гънките по тъканта са били обяснени в Константинопол като отпечатък от главата на Иисус, както се твърди за Платното Едеса, или като отпечатък от цялото му тяло, отпред и отзад, както твърди рицарят Робер дьо Клари. Именно той го е видял непосредствено преди изчезването му по време на плячкосването на Константинопол през 1204 година.
— Което означава, че въглеродният анализ е дал грешни резултати.
— Колкото и тревожно да ми звучи като на учен, изглежда е така.
Не бяха още доизпили портокаловия си сок, когато ги предупредиха да затегнат предпазните си колани и да се приготвят за кацане на летище Казеле в Торино. Четвърт час по-късно самолетът се приземи. Тъй като бе буквално претъпкан, на излизане пътниците се точиха почти толкова дълго, колкото бе продължил полетът от Рим до Торино.
Докато Даниел чакаше за багажа, Стефани научи къде продават карти за телефонни разговори и отиде да си купи. Преди да отпътува от Бостън бе разбрала, че мобилният й телефон ще работи в Насо, но не и в Европа, и че на Стария континент трябва да се сдобие с друг номер, за да е сигурна, че докато е в Торино, ще получава всички имейли от Бътлър. Щеше да го направи при първа възможност, така че съобщенията от сенатора да се записват и на двата номера.
Излязоха от сградата на летището, влачейки багажа си и се наредиха на опашката за таксита. Докато чакаха, за първи път видяха Пиемонте. На запад и на север се извисяваха заснежените върхове на планините. Бледоморава мъгла обгръщаше южната, индустриална част на града. Беше мразовито и времето не се различаваше много от онова, което бяха оставили в Бостън.
— Вече съжалявам, че не наех кола — Даниел гледаше със завист как пълните таксита профучават край тях.
— В пътеводителя пише, че паркирането в града е невъзможно — напомни му Стефани. — Хубавото е, че италианските шофьори, макар да карат бързо, са опитни.
Когато влезе в таксито, Даниел се улови здраво за дръжката, тъй като шофьорът наистина караше главоломно. Автомобилът беше постмодерен фиат, нещо средно между съвременна кола и файтон. За лош късмет на Даниел, тя подскачаше още щом шофьорът докоснеше скоростите.
Стефани бе идвала в Италия няколко пъти и очакваше много от сегашното си посещение. Отначало се разочарова. Торино притежаваше средновековен или ренесансов чар, който би трябвало да го доближава до места като Флоренция и Сиена. Ала той по-скоро приличаше на съвременен град, разраснал се встрани и уловен в яката прегръдка на натоварения трафик в този утринен час. Движението бе отвратително, а италианците й се сториха твърде агресивни — яко натискаха клаксоните и газта, както и спирачките. Пътуването ги изнерви, особено Даниел. Стефани се опита да го заговори, ала той бе погълнат от виковете на шофьора им през прозореца.
Даниел бе запазил стая за една нощ в хотела, за който в пътеводителя пишеше, че е най-добрият в града — грандхотел „Белведере“. Намираше се в центъра на старата част и когато влязоха в квартала, Стефани промени първоначалното си мнение за Торино. Още не бе видяла архитектура, каквато очакваше, но беше започнала да усеща специфичната му атмосфера: широки булеварди, сводести площади и елегантни барокови постройки. Когато спряха пред хотела, разочарованието на Стефани бе вече преминало в истинска възхита.