Грандхотел „Белведере“ представляваше последна дума на луксозното строителство от края на деветнайсети век. Стефани не бе виждала събрани на едно място толкова позлата и херувимчета. Мраморните колони галантно поддържаха сводестите тавани, а по стените се нижеха изящни пиластри. Облечените в ливреи портиери се втурнаха да вземат багажа им, който никак не беше малко, тъй като се бяха приготвили за едномесечен престой в Насо.
Таванът на стаята им беше висок, от него се спускаше пищен канделабър, украсата бе по-сдържана, отколкото във фоайето, но и тук тя блестеше. Позлатени крилати херувимчета се бяха надвесили от четирите ъгъла на тежкия корниз. Прозорците, които започваха от самия под, гледаха към Пиаца Карло Алберто, където се намираше и хотелът. Украсяваха ги тежки тъмночервени брокатени завеси със стотици пискюли. Цялата мебелировка, включително леглото, бе от масивно тъмно дърво. Подът беше застлан с дебел персийски килим.
След като даде бакшиш на пиколото и на дежурния на рецепцията, които ги бяха придружили до стаята, Даниел се огледа с доволно изражение на лицето.
— Не е лошо! Никак не е лошо! — забеляза той.
Надникна в мраморната баня и се обърна към Стефани.
— Най-после живея така, както заслужавам.
— Много искаш! — подигра го тя.
Отвори чантата си, за да си извади тоалетните принадлежности.
— Наистина! — засмя се Даниел. — Не знам защо досега съм се примирявал с положението си на университетски бедняк.
— Да се залавяме за работа, цар Мидас! Да разберем как ще се свържем с канцеларията на архиепископската епархия, за да открием монсиньор Манцони.
Стефани влезе в банята. Желанието й да си измие зъбите бе по-силно от всичко друго.
Даниел отиде до писалището и затърси телефонен указател в чекмеджетата. Тъй като не го намери, надникна в долапите.
— Мисля, че трябва да слезем и да помолим портиера да ни даде един указател — извика Стефани от банята. — Можем да си запазим и маса за вечеря.
— Идеята е добра — отвърна Даниел.
Както тя очакваше, портиерът за броени секунди ги снабди с телефонен указател и се свърза по телефона с монсиньор Манцони, преди още да решат кой ще разговаря с него. След миг колебание слушалката взе Даниел. Последва инструкциите, които бе получил от Бътлър, и се представи от името на сенатора. Каза, че е в Торино, за да вземе образеца. В старанието си да бъде дискретен той не спомена никакви подробности.
— Очаквах обаждането ви — отговори монсиньор Манцони със силен италиански акцент. — Ако е удобно, готов съм да се срещна с вас още тази сутрин.
— Що се отнася до нас, колкото по-скоро свършим работа, толкова по-добре — отвърна Даниел.
— „Нас“ ли казахте? — попита монсиньорът.
— Тук сме двамата с партньорката ми — обясни Даниел.
Помисли си, че думата партньорка е доста неопределена. Въпреки, че не беше в характера му, той се смути, осъзнавайки, че говори с духовник от римокатолическата църква, който не би одобрил начина им на живот.
— Да разбирам ли, че партньорката ви е жена?
— Точно така — отговори Даниел.
Той погледна към Стефани, за да се увери, че и тя е съгласна да я нарича партньорка. Макар, че думата бе точна, той никога преди не я беше използвал, за да определи отношенията им.
— Тя ще присъства ли на срещата ни?
— Разбира се — заяви Даниел. — Къде ще ви бъде най-удобно?
— Може би в кафене „Торино“ на Пиаца Сан Карло. В града ли сте отседнали с партньорката си?
— Мисля, че хотелът ни се намира в центъра.
— Отлично — забеляза монсиньорът. — Кафенето е близо до хотела. Портиерът ще ви упъти.
— Добре — отвърна Даниел. — Кога?
— Да речем след час?
— Ще бъдем там — увери го Даниел. — Как ще ви познаем?
— Няма да има много свещеници, но ако все пак има, аз ще съм най-солидният. Боя се, че доста напълнях, тъй като на поста, който заемам, водя твърде заседнал живот.
Даниел хвърли поглед към Стефани. Обзалагаше се, че тя чува всяка дума, произнесена от свещеника.
— И ние лесно можем да бъдем разпознати. Опасявам се, че имаме твърде американски вид.
— В такъв случай ще се намерим. Ще се видим в единайсет и четвърт.