Майкъл също стана.
— Ако нямаш нищо против, ще дойда с теб. Ще наблюдавам размяната от разстояние. След това смятам да ги проследя и да видя къде са отседнали, в случай че открием нещо нередно за тях.
И Валерио стана заедно с тях. По лицето му се четеше смут.
— Какво ще направиш, ако, както казваш, около тях има нещо нередно?
— Ще се наложи да импровизирам — отвърна Майкъл. — Нямам точни указания от кардинала.
— Градът е доста привлекателен — забеляза Даниел, докато двамата със Стефани вървяха на запад по улиците, от двете страни, на които се извисяваха палатите на херцозите. — Отначало не ми хареса много, но сега съм във възторг.
— И аз — отвърна Стефани.
След няколко преки двамата излязоха на Пиаца Сан Карло и пред очите им се разкри огромен площад с размерите на футболно игрище, заобиколен с красиви, боядисани в кремаво, барокови къщи. Фасадите им бяха богато украсени с изящни орнаменти. В средата на площада се издигаше внушителна бронзова статуя на конник. Кафене „Торино“ се намираше в западната страна на площада. Като влязоха, обгърна ги ароматът на прясно смляно кафе. Помещението се къпеше в топла бяла светлина, идваща от огромните кристални полилеи, които се спускаха от тавана, изпъстрен със стенописи.
Не търсиха дълго монсиньор Манцони. Свещеникът стана от стола си в мига, в който влязоха и ги повика с ръка на своята маса. Докато вървяха натам, Стефани огледа посетителите. Необикновената забележка на монсиньор Манцони, че в кафенето едва ли ще има други свещеници се оказа точна. Тя зърна само още един. Седеше сам на масата и за един миг тя имаше странното усещане, че очите му се насочиха към нейните.
— Добре дошли в Торино — поздрави ги Луиджи.
Той се ръкува с гостите и ги покани с ръка да седнат. Очите му се спряха и останаха върху нея по-дълго от приетото.
Монсиньорът вдигна ръка и сервитьорът тутакси се изправи до масата, за да вземе поръчката на новодошлите. Даниел поиска еспресо, а Стефани се задоволи с газирана вода.
Даниел изгледа прелата. Беше се описал като солиден и не бе преувеличил ни най-малко. Гушата му висеше над бялата свещеническа якичка. Като лекар той се запита какво ли е нивото на холестерола му.
— Преди да започнем, нека се запознаем. Аз съм Луиджи Манцони от Верона, но сега живея тук, в Торино.
Даниел и Стефани се представиха един по един. Съобщиха имената си и казаха, че живеят в Кеймбридж, щата Масачузетс. Донесоха им кафето и газираната вода.
Даниел пийна и постави чашата си в малката чинийка.
— Не искам да съм невъзпитан, но нека преминем направо към въпроса. Предполагам, че носите матерната.
— Разбира се — отвърна Луиджи.
— Трябва да сме сигурни, че парчето е отрязано от онази част, върху която има отпечатъци, от кръв — продължи Даниел.
— Уверявам ви, че е именно от там. Избра го професорът, натоварен с правилното съхранение на плащеницата от настоящия й пазител, архиепископ кардинал Манфреди.
— Е? — попита Даниел. — Може ли да го получим?
— Един момент — каза Луиджи, мушна ръка под расото си и извади лист и писалка. — Преди да ви го предам, заръчаха ми да взема паспортните ви данни. При тези противоречиви сведения за произхода на плащеницата и налудничавия шум в медиите църквата държи да знае у кого има частици от нея.
— Получател е сенатор Бътлър — осведоми го Даниел.
— И аз така разбрах. Но искаме доказателства и за вашата самоличност. Съжалявам, но това са инструкциите, които получих.
Даниел погледна към Стефани. Тя вдигна рамене.
— Какви доказателства са ви нужни?
— Паспортните данни и настоящия ви адрес.
— Няма проблем — усмихна се Стефани. — Настоящият ми адрес е отбелязан в паспорта.
— Мисля, че и с мен няма да има проблем — включи се Даниел.
Двамата американци извадиха документите си и ги поставиха на масата. Луиджи ги отвори един по един и си записа данните. После им ги върна обратно. Прибра листа и писалката в джоба си и извади сребърната кутийка. Почтително я плъзна към Даниел.
— Може ли? — попита той.
— Разбира се — отвърна Луиджи.
Даниел взе сребърната кутийка. От едната й страна видя малък клипс заключалка. Постави го в отворено положение и предпазливо повдигна капачето. Стефани се наведе, за да може да вижда зад рамото му. Вътре имаше малък, подпечатан, полупрозрачен плик със съвсем мъничко, но добре изрязано парченце материя с неопределен цвят.
— Изглежда наред — каза Даниел.
Той затвори кутийката и я подаде на Стефани. Тя я прибра заедно с паспортите в чантата си, която бе преметнала през рамо.