— Някой е ровил из багажа ми — каза тя.
— Откъде знаеш?
— Помня много добре как го подредих!
— Я не се психирай толкова — потупа я снизходително по бузата Даниел. — Сама тършуваше из куфара си, преди да излезем. Сигурна ли си, че нямаш параноя след нахлуването на онзи мъж в апартамента ми в Кеймбридж?
— Казвам ти, че някой е ровил в багажа ми! — развълнувано повтори тя.
Беше преуморена от дългия полет и се чувстваше раздразнена от поведението на Даниел.
— Погледни си в куфара!
Даниел завъртя очи към тавана, но отвори куфара си, който лежеше на поставката до нейния.
— Ето, погледнах — докладва й той.
— Липсва ли нещо?
Даниел сви рамене. Не беше най-добрият в подреждането на багаж, освен това бе тършувал в него, за да си търси чисто бельо. Но внезапно замря. После вдигна поглед към Стефани.
— Боже мой! Наистина липсва нещо!
— Какво? — попита тя и го стисна за рамото.
— Някой ми е откраднал шишенцето с плутоний!
Стефани го ощипа. Той се престори, че се защитава от по-нататъшни атаки от нейна страна, каквито, разбира се, не последваха.
— Говоря сериозно — сряза го Стефани.
Погледна пак багажа си, извади четката за коса и я размаха. — Ето още нещо! Когато тръгнахме да излизаме, оставих четката най-отгоре, а я намирам паднала встрани. Помня много добре, защото си помислих да я върна в банята. Сигурна съм, че някой се е ровил в багажа ми!
— Добре, добре! — успокоително заговори Даниел. — Не се вълнувай толкова!
Стефани отвори страничния джоб на куфара и извади затворена с цип кадифена торбичка. Отвори я и надникна в нея.
— Поне бижутата ми са непокътнати, както и малкото пари, които съм сложила тук. Добре, че не взех по-ценни неща.
— Може би камериерката е местила багажа? — предположи Даниел.
— Ох, остави ме да си отдъхна! — отвърна Стефани, сякаш предположението му бе изключително нелепо.
Очите й зашариха из стаята и когато се спряха на писалището, тя възкликна:
— Ключът ми е изчезнал! Бях го оставила върху попивателната преса!
— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?
— Не си ли спомняш, че говорихме за това, преди да излезем? Чудехме се дали имаме нужда от два ключа.
— Мержелее ми се нещо такова.
Тя отиде в банята, а Даниел заоглежда стаята. Не можеше да реши дали си струва да обръща внимание на параноята й. Знаеше, че в хотелските стаи непрекъснато влизат и излизат хора от обслужващия персонал. Може някой да е бръкнал в багажа й. За някои съблазънта е твърде голяма.
— Тършувано е и в чантичката ми с козметика! — извика Стефани от банята.
Даниел тръгна към банята и застана на прага.
— Липсва ли нещо?
— Не, нищо не липсва — раздразнено отговори Стефани.
— Хей, не се ядосвай на мен!
Тя се изправи, затвори очи и пое дълбоко въздух. Кимна няколко пъти с глава.
— Прав си. Извинявай. Не ти се ядосвам. Просто съм разстроена, че теб сякаш нищо не те засяга.
— Ако липсваше нещо, щях да се разтревожа.
Стефани затвори ципа на козметичната си чантичка.
Пристъпи към Даниел и го прегърна. Той също я прегърна.
— Толкова ми е неприятно, когато някой се рови из вещите ми! Особено след случилото се онзи ден.
— Напълно разбираемо е — отвърна Даниел.
— Странно, че нищо не са взели, например парите ми. Това ми напомня случилото се в Кеймбридж, но това тук е още по-смущаващо. Там поне можехме да предположим, че е опит за индустриален шпионаж, колкото и да е странно. А тук, какво биха могли да търсят, ако не ценности и пари?
— Сещам се само за едно и то е парчето от плащеницата.
Стефани се отдръпна от Даниел, за да го погледне в лицето.
— За какво им е?
— Така е. Само това са търсили.
— Но нали единственият, който знае, че парчето е у нас е онзи, който ни го даде?
Стефани бе свъсила вежди, защото тревогата я бе връхлетяла с още по-голяма сила.
— Успокой се! На кого му е притрябвало парче от плащеницата? Просто си мислех на глас. Но къде е то?
— Не съм го извадила от чантата — отвърна Стефани.
— Дай го! Нека му хвърлим още един поглед! — каза Даниел, като си мислеше, че трябва да го скрият, за да не може някой крадец да го открие.
Двамата отидоха в средата на стаята. Стефани взе чантата от леглото, където я бе захвърлила. Извади сребърната кутийка и я отвори. Даниел внимателно вдигна прозрачното пликче и го огледа на разсеяната светлина от прозорците. Като го освети отзад, той ясно различи ленените влакна, макар цветът им да не изпъкваше добре.
— Боже! — възкликна Даниел и разтърси глава. — Удивително е да си мислиш, че съществува, макар и незначителен шанс това тук да е напоено с кръвта на най-известния човек, ходил някога по земята!