Майкъл затвори очи и даде воля на въображението си, като се питаше кога ще е най-добре за него да се обади на кардинал О’Рурк и да му разкаже как се бяха развили нещата с така наречените куриери и как е разрешил проблема. Беше вече в безопасност и се усмихваше при спомена за преживяното. Да се крие зад завесите, докато двамата чужденци правят любов, бе нелепо и противоречеше на разбиранията му. Много му се искаше да разкаже за това на кардинала, но знаеше, че е невъзможно. Единственият човек, с когото можеше да сподели, бе неговият изповедник, но дори това нямаше да му е лесно.
Тъй като знаеше програмата на кардинала, Майкъл си помисли, че най-добре ще е да почака да стане десет и половина. Преди вечеря той бе сравнително по-свободен. Щеше да му намекне, че със свои собствени сили е предотвратил огромно неудобство за църквата като цяло и за кардинала в частност.
Когато таксито спря пред архива на архиепископската епархия, Майкъл се беше почти съвзел. Макар че сърцето му продължаваше да препуска, той вече не се потеше и дишането му беше равномерно. Само че ризата и бельото му бяха целите мокри и го побиваха студени тръпки.
Най-напред отиде да види Валерио Гарибалди, с когото се бяха сприятелили още когато учеше в Североамериканския колеж в Рим, но му казаха, че приятелят му излязъл по спешна работа. Тогава Майкъл се отправи към кабинета на Луиджи Манцони. Почука на отворената врата и монсиньорът му направи знак с ръка да влезе и да седне. Духовникът говореше по телефона. Набързо прекъсна разговора и съсредоточи вниманието си върху Майкъл. Премина от италиански на английски и го попита как се е справил. Цял беше в слух и очите му не мигаха.
— Като цяло доста добре, обаче… — със заобикалки започна Майкъл.
— Обаче, какво?
— Обаче трябваше да премина през големи изпитания.
Той тържествуващо мушна ръка в джоба си и извади кутийката от ковано сребро. Внимателно я постави върху бюрото и я побутна към монсиньора. После се облегна назад със самодоволна усмивка на слабото си лице.
Луиджи вдигна вежди. Протегна ръка, взе я и я задържа между дланите си.
— Изненадам съм, че са се съгласили да ти я върнат — каза той. — И двамата имаха вид на корави хора.
— Преценил си ги по-добре, отколкото самият ти си мислиш — отвърна Майкъл — Ала те още не знаят, че са върнали парчето от плащеницата обратно на църквата. Честно казано, изобщо не съм разговарял с тях.
Лека усмивка набръчка изопнатото лице на Луиджи.
— Мисля, че няма смисъл да те питам как си го взел.
— Недей — посъветва го Майкъл.
— Е, в такъв случай ето какво ще направим. Ще върна кутийката на професор Балазари и толкова.
Луиджи освободи ключалката и я отвори. Сепна се при вида на празното й дъно. Погледът му се местеше от кутийката върху Майкъл и обратно. Най-после каза:
— Вътре няма нищо!
— Не! Не говори така! — простена Майкъл.
— Боя се, че това е истината — отвърна Луиджи и обърна кутийката към него. — Сигурно са преместили образеца.
— Очевидно — отвърна Майкъл и шумно издиша; новината направо го унищожи.
— Май си разстроен…
— Повече, отколкото можеш да предположиш.
— Не всичко е загубено. Може би трябва да се обърнеш директно към тях и да поискаш да ти върнат образеца.
Майкъл разтърка лицето си и дълбоко въздъхна. Погледна към Луиджи.
— Мисля, че няма такава възможност, особено след всичко, което сторих, за да се сдобия с празната кутийка. Дори и да го направя, сам знаеш, че ще ми откажат. Имам чувството, че намеренията им относно парчето от плащеницата са по-особени.
— Знаеш ли кога заминават?
— Утре сутринта в седем и пет с Еър Франс. Летят през Париж за Лондон.
— Добре тогава, ще използваме друга възможност — каза Луиджи. — Съществува един сигурен начин да си върнем образеца. Имам първи братовчед по майчина линия на име Карло Ричарди. Той е главен археологически интендант на Пиемонте, което ще рече регионален директор на Агенцията за защита на художественото и археологическото наследство.
— Не съм чувал за него.
— Нищо чудно, защото дейността им в голямата си част не е публична; те представляват полицейски отряд, който отговаря за безопасността на огромната съкровищница от исторически паметници и предмети с историческа стойност, която няма как да не включва и Плащеницата от Торино. Ако се обадя на Карло, той много лесно ще получи това, което искаме.
— Какво ще му кажеш? Имам предвид, че ти даде образеца на американците, не са го откраднали, нали? И тъй като го направи на публично място, всеки талантлив адвокат в Италия би открил дори свидетел на деянието.