Тя мина покрай Даниел, за да окачи палтото си.
— Съгласен съм — каза той, докато си разкопчаваше ризата. — Утре дори можем да пропуснем закуската в хотела. Ще хапнем в някое кафене на летището. Продават много вкусни сладкиши. Портиерът каза, че трябва да сме там към шест часа, което означава, че макар и да не закусваме тук, ще трябва да станем безбожно рано.
— Отлична идея — отвърна Стефани. — Дори не мога да изразя с какво нетърпение очаквам да пристигнем на летището и да се качим на самолета.
ГЛАВА 13
4:45 часа, вторник, 26 февруари 2002 година
Въпреки предпазната верига на вратата, Стефани не спа добре. Стряскаше се при всеки шум в хотела или на улицата, а шумове не липсваха. Точно след полунощ, когато обитателите на съседната стая се върнаха и отключиха вратата, Стефани седна в леглото, защото й се стори, че влизат в тяхната стая.
Заспа чак след два. Но това далеч не беше онзи здравословен сън, след който човек се чувства бодър, и когато Даниел я разтърси за рамото, за да я събуди, тя с облекчение отвори очи. Беше кошмарна нощ. Струваше й се, че бе спала само петнайсетина минути.
— Колко е часът? — замаяно попита тя и се повдигна на лакът.
— Вече е пет. Слънчице, изгрей! След половин час трябва да сме в таксито.
„Слънчице, изгрей“ беше израз, който майка й често употребяваше, когато Стефани беше малка и тъй като минаваше за поспалана, изречението бе винаги на място и безпогрешно я будеше. Даниел го знаеше и сега реши да я развесели.
— Будна съм — подразни се тя, когато той я разтърси още веднъж.
Погледна го укоризнено, но той й се усмихна и я погали по косата. Този жест направо я вбесяваше, дори когато косата й бе разчорлена, каквато беше в момента; сякаш я мислеше за дете, или, още по-лошо — за някакво кученце.
Стефани видя, че Даниел влезе в банята. Изтърколи се по гръб и примижа на светлината. Многоцветният стъклен полилей светеше право в очите й. Навън бе тъмно като в рог. Пое си дълбоко дъх. Умираше за сън, но в главата й започна да се прояснява и тя си спомни колко много искаше да се качи в самолета и да напусне Италия.
Душът сътвори чудеса и за двамата. Макар отстрани да изглеждаше бодър, Даниел далеч не се чувстваше така и отначало му беше толкова трудно да стане, колкото и на Стефани. Но когато излязоха от банята и двамата бяха с повишено настроение в очакване на предстоящото отпътуване. Бързо се облякоха и събраха нещата си. В пет и четвърт Даниел се обади в рецепцията да им повикат такси и да им свалят багажа.
— Не мога да повярвам, че следобед ще бъдем вече в Насо — каза Даниел, като затвори и заключи куфара си.
По план трябваше да летят през Париж за Лондон с Еър Франс, да се прехвърлят на Британските авиолинии и да заминат направо за остров Ню Провидънс на Бахамите.
— Не мога да свикна с мисълта, че ще отпътуваме от зимата и ще пристигнем при лятото и то само за един ден.
Струва ми се толкова отдавна, откакто ходех с шорти и фланелка. Ще полудея.
Пиколото пристигна и взе куфарите им в изящната си количка, за да ги свали във фоайето и те го инструктираха да ги качи в таксито. Докато Стефани изсушаваше косата си, Даниел я чакаше на вратата на банята.
— Смятам, че трябва да съобщим за натрапника — обади се тя през шума от сешоара.
— Какво ще постигнем с това?
— Предполагам не много, но мисля, че биха искали да знаят.
Даниел погледна часовника на ръката си.
— Според мен не е нужно. Нямаме време. Наближава пет и половина. Трябва да тръгваме.
— Защо не слезеш и не уредиш сметката — предложи Стефани. — Идвам след две минути.
— Насо, очаквай ни! — извика Даниел и излезе от стаята.
Настоятелният телефонен звън извади Майкъл Малоуни от дълбокия сън. Вдигна слушалката, преди да се е събудил напълно. Отсреща беше отец Питър Флек, вторият личен секретар на кардинал О’Рурк.
— Буден ли си? — попита Питър. — Извинявай, че ти звъня толкова рано.
— Колко е часът? — заинтересува се Майкъл.
Той протегна ръка към нощната лампа и се опита да види стрелките на собствения си часовник.
— Тук, в Ню Йорк, след двайсет и пет минути ще бъде полунощ. А колко е часът Е Италия?
— Пет и трийсет и пет сутринта.
— Съжалявам, но днес следобед си се обадил и си казал, че е наложително да говориш с кардинала колкото е възможно по-скоро, а Негово високопреосвещенство току-що се върна. Свързвам те.
Майкъл разтърка челото си и се плесна по страните, за да прогони умората. Само след миг чу мекия глас на кардинал О’Рурк, който му обясни, че е трябвало да присъства на една безкрайна среща с губернатора.