Опашката помръдна напред. Даниел не знаеше какво да прави и остана на мястото си, но мъжът зад него нетърпеливо го ръгна в гърба. Даниел бутна количката с багажа пред себе си, но предвидливо се скри зад нея. Стефани направи няколко крачки встрани и крадешком погледна към гишето. Веднага се върна и застана до Даниел зад количката.
— Монсиньор Манцони е — каза тя.
Двамата се спогледаха.
— Какво, по дяволите, ще правим сега? — глухо попита той.
— Не знам. Тревожи ме не той, а полицията.
— Очевидно.
— Къде е образецът от плащеницата?
— Вече ти казах! В калъфа на лаптопа ми.
— Хей, не ми викай!
Опашката помръдна. Мъжът зад него дишаше във врата му и той се почувства задължен да бутне количката напред. Колкото повече се приближаваха до гишето, толкова повече напрежението им растеше.
— Може би това е игра на въображението ни — предположи с надежда Стефани.
— Съвпадението е твърде голямо, за да бъде обяснено с мания за преследване — отвърна Даниел. — Ако бяхме видели само свещеника, или само полицията, положението щеше да бъде различно; но тук са и отецът, и карабинерите, което променя из дъно нещата. Въпросът е, че трябва да решим, какво да правим още сега, на място. Не можем просто да си седим, сякаш не е станало нищо, тъй като само след няколко минути ще бъдем пред тях и тогава ще стане, каквото има да става.
— Какво можем да направим? Притиснати сме от тълпата с цяла камара куфари. В най-лошия случай ще им дадем парчето от плащеницата, ако това е целта им.
— Ако искаха само да конфискуват образеца, тук нямаше да гъмжи от полицаи в униформа.
— Извинете! — задъхано извика някой зад тях. Акцентът без съмнение беше американски.
Стефани и Даниел бяха тъй напрегнати, че мигновено се обърнаха назад и застанаха лице в лице с някакъв разстроен свещеник, който с безумен поглед се взираше в тях. Гърдите му се повдигаха и спадаха, очевидно в резултат на умората от бързото тичане, а челото му бе осеяно с капчици пот. Беше необръснат, а червената му коса стърчеше в безпорядък на всички страни, което остро контрастираше със стегнатите му свещенически одежди.
— Доктор Лоуъл и доктор Д’Агостино! — задъхано изрече отец Майкъл Малоуни. — Непременно трябва да говоря с вас.
— Scusi — ядосано измърмори мъжът зад Даниел.
Той му направи жест с ръка да мине напред. Опашката напредваше и Даниел трябваше също да се придвижи.
Той махна с ръка на мъжа да мине пред него.
Майкъл бързо хвърли поглед напред. Като зърна монсиньора и полицаите, той наведе глава и се промъкна до Даниел.
— Разполагаме само с няколко секунди — с глух шепот изрече той. — Не бива да минавате през гишето!
— Откъде знаете имената ни? — сети се да попита Даниел.
— Нямаме време за обяснения.
— Кой, все пак, сте вие? — нас гоя Стефани.
Струваше й се, че го познава, ала не можеше да се досети откъде.
— Няма значение кой съм. Важното е, че имат намерение да ви арестуват и да конфискуват образеца от плащеницата.
— Сега си спомних — заяви Стефани. — Вчера, когато ни предадоха образеца, вие бяхте в кафенето.
— За Бога! — умоляваше ги Майкъл. — Трябва да се махнете оттук. Колата ми е навън. Ще ви изведа от Италия.
— С автомобил? — попита Даниел, сякаш самата мисъл за това бе нелепа.
— Този е единственият начин. Проверяват самолетите, влаковете, всички видове масов транспорт. Положението е сериозно. Ще ви арестуват и ще ви хвърлят в затвора. Повярвайте ми!
Даниел и Стефани се спогледаха. И двамата си мислеха за едно и също нещо: внезапното пристигане на разтревожения свещеник бе невероятно странно, а предупреждението му съвпадаше със собствените им страхове, които се появиха само преди секунди. Нямаше да минат през гишето за проверка на билетите и багажа за Париж.
Даниел насочи количката назад. Майкъл го сграбчи за ръката.
— Нямаме време за всичкия този багаж.
— Какво говорите? — удиви се Даниел.
Свещеникът протегна врат и хвърли поглед към гишето, което отстоеше само на няколко метра от тях, но тутакси скри главата си като костенурка в костената си черупка.
— По дяволите! Видяха ме, което означава, че от катастрофата ни делят само секунди. Трябва да бягаме, ако не искате да влезете в затвора. Трябва да зарежете повечето багаж! Решете кое е по-важно: свободата или куфарите.
— Вътре са всичките ми летни дрехи — каза Стефани.
Идеята да изоставят багажа никак не й допадаше.
— Signore! — възкликна мъжът зад Даниел с явно възмущение. — Va! Va via!
Другите зад него също се развикаха. Хората отново помръднаха напред, но Даниел и Стефани им препречваха пътя.