— Къде е образецът? — попита Майкъл. — А паспортите ви?
— В чантата, която нося през рамо — отвърна Даниел.
— Добре — отсече свещеникът. — Задръжте чантите си, но оставете всичко останало! После ще се опитам да уредя с американския консул да ви върнат вещите и да ви ги препратя до крайния адрес. Хайде!
Той дърпаше Даниел по-далеч от гишето.
Даниел погледна над количката с багаж и видя, че монсиньор Манцони дръпна единия полицай за ръкава и посочи към тях. Бързешком се обърна към Стефани и каза:
— По-добре ще е да последваме съвета му.
— Чудесно! Значи зарязваме куфарите! — гневно възкликна тя и вдигна ръце.
— След мен! — изкомандва ги Майкъл.
Той започна да разбутва тълпата и те оставиха количката с багаж сред пътниците. Притиснати един до друг, хората мудно и с нежелание им нравеха път, а Майкъл ги блъскаше с извинението „Scusi!“ и прескачаше ръчния им багаж по пода. Даниел и Стефани го следваха по петите, а отецът им проправяше пътека през джунглата от човешки същества.
Зад тях се носеха викове, и сякаш ги пришпорваха. Като се освободиха от стегнатата хватка на многолюдната опашка, те затичаха по-лесно, но Даниел ги възпря.
— Ако тичахме към летището, да — обясни им той, — но да тичаме навън от сградата е нещо съвсем друго. Така привличаме вниманието на хората. Достатъчно е да вървим бързо!
В същия миг се появиха двама младички полицаи и се отправиха към тях, като свалиха автоматите от рамо.
— О, не! — изстена Даниел и забави крачка.
— Продължавайте да вървите! — настоя Майкъл през зъби.
Зад тях се чуваха гласове. И Даниел, и Стефани бяха сигурни, че полицаите идват да ги заловят и в последната минута разбраха, че не е така. Когато униформените ги отминаха, без дори да ги удостоят с поглед, те въздъхнаха с облекчение. Явно се бяха запътили към блъскащите се хора около гишето.
Пристигащите пътници се спираха да гледат след полицаите, а по лицата на някои се четеше страх. След 11 септември всяко вълнение по летищата, независимо от причината, караше хората да настръхват.
— Колата ми е пред изхода за пристигащите пътници, на долното ниво — обясни им Майкъл и ги поведе надолу по стълбите.
Те профучаха надолу по стъпалата. Долното ниво бе сравнително безлюдно, тъй като самолетите щяха тепърва да започнат да кацат на летището. Виждаха се само няколко наземни стюарди и стюардеси, които се готвеха за нашествието на пасажери и багаж, както и агентите за наемане на коли, подреждащи щандовете си.
— Сега вече трябва да тичаме — обяви останалият без дъх Майкъл.
Неколцина от служителите се загледаха след тях, но бързо се върнаха към заниманията си. Майкъл поведе двамината американци към главния вход и той автоматично се отвори. Бързо излязоха, но в същия миг свещеникът спря. Протегна ръце встрани, за да спре и тях.
— Не бива да тичаме така — простена той. — За жалост колата, която съм наел, е ей там.
На петнайсетина метра от тях до бордюра бе паркиран светлокафяв фиат със запалени фарове. Зад него се мъдреше синьо-бял полицейски автомобил с включени сини лампи. През предното стъкло се виждаха главите на двамата полицаи.
— Какво да правим? — задъхано попита Даниел — Дали да не наемем още една кола?
— Гишетата още не са отворени — отвърна Майкъл. — Ще ни отнеме много време.
— А такси? — предложи Стефани. — Трябва да изчезнем от летището. В града можем да наемем кола.
— Идеята е умна — каза Майкъл и хвърли поглед към пустата стоянка. — Проблемът е, че до пристигането на първите самолети няма да има коли, а не знам кога е първото кацане. За да вземем такси, ще трябва да се качим на горното ниво, а това е опасно. Мисля, че трябва да рискуваме с моя автомобил. Полицейската кола е от Общинския контрол по пътищата. Съмнявам се, че ни търсят, поне засега. Вероятно чакат паяка.
— Какво ще кажете?
— Не съм сигурен — призна Майкъл. — Нямаме време за много мислене. Ще се опитам да се възползвам от положението си на свещеник.
Пое си въздух, за да си вдъхне смелост.
— Хайде! Когато отидем до колата, веднага влизате в нея. Аз ще ги поразговоря.
— Това не ми харесва — обади се Стефани.
— И на мен — призна си Майкъл и ги побутна да тръгват. — Но мисля, че е единствената ни възможност. Само след няколко минути цялата охрана на летището ще ни търси. Монсиньор Манцони ме видя.
— Познавате ли се? — попита Стефани.
— Да кажем, че сме добри познати — отвърна Майкъл.
Млъкнаха и се отправиха с твърда и решителна крачка към фиата. Свещеникът мина зад полицейската кола, за да заобиколи и отиде до вратата за шофьора. Когато се приближи до фиата, отключи вратата и се настани зад волана, сякаш изобщо не бе забелязал полицейската кола. Без да се бавят, Стефани и Даниел се наместиха на задната седалка.