Наближаваше девет часа, когато се откъснаха от безумния трафик в Торино и поеха на юг по шосе S–20. Стефани и Даниел се бяха поотпуснали и бяха събрали мислите си, които се въртяха главно около мъжа на волана и изоставения на летището багаж.
Стефани внимателно сгъна двете карти и ги постави на таблото отпред. Нататък пътят беше чист. Тя разглеждаше хлътналите страни на свещеника, ястребовия му профил, наболата му брада и кечето от рошава червена коса.
— Може би дойде време да попитаме кой сте? — каза тя.
— По душа съм най-обикновен свещеник — отговори той.
Усмихна се. Очакваше този въпрос, но не бе сигурен доколко иска да се разкрие.
— Мисля, че заслужаваме да знаем повече за вас — продължи Стефани.
— Името ми е Майкъл Малоуни. Настоящата ми служба е при архиепископа на Ню Йорк и пристигнах в Италия по църковни дела.
— Откъде знаете кои сме? — обади се Даниел от задната седалка.
— Сигурен съм, че и двамата сте любопитни да разберете всичко — отвърна Майкъл. — Имате право. Но работата е там, че не ми се ще да ви разкривам подробностите. Така е по-добре за онези, които участват в операцията. Възможно ли е просто да приемете факта, че съм ви отървал от огромни неприятности, без да ме разпитвате повече? Ще ми направите голяма услуга. Можете да причислите помощта ми към божиите чудеса, тъй като аз съм само един скромен божи служител.
Стефани хвърли поглед назад към Даниел и отново съсредоточи вниманието си върху Майкъл.
— Говорите за божии чудеса, за божественото. Странно съвпадение, тъй като чухме тази дума във връзка с работата, която ни доведе в Италия, а тя бе да получим частица от Торинската плащеница.
— О?! — неопределено възкликна Майкъл.
Той се опита да измисли нещо, което би отклонило разговора от деликатната тема, но нищо не му дойде на ум.
— Защо искаха да ни арестуват? — попита Даниел. — Това не би трябвало да има общо с вас.
— Защото научиха, че работите в областта на молекулярната биология. Това бе неочаквана изненада. Църквата не желае повече никакви научни изследвания, свързани с автентичността на плащеницата, а поради факта, че сте учени, властите с право се притесниха, че целта ви е именно тази. Отначало църквата искаше само да си върне образеца, но тъй като не бе възможно, поискаха да го конфискуват.
— Това обяснява много неща — заяви Стефани. — Но защо ни помогнахте? Сигурни ли сте, че няма да направим изследванията?
— Да не навлизаме в това. Моля ви!
— Откъде знаехте, че заминаваме за Лондон, след като чакахме пред гишето, обслужващо полета до Париж?
Даниел се наведе напред, за да чува по-добре. Гласът на Майкъл не достигаше до задната седалка.
— Не ми е удобно да отговоря на въпроса ви.
Лицето му пламна, като си спомни как се криеше зад завесите в хотелската стая.
— Умолявам ви. Не можете ли просто да го отминете? Приемете направеното от мен като услуга към вас: просто един приятел е помогнал на сънародници в нужда.
Продължиха пътя си в мълчание. Като изминаха няколко километра, Стефани се обади:
— Е, благодарим за помощта. Трябва да ви успокоим, че нямаме намерение да изследваме автентичността на плащеницата.
— Ще информирам, когото трябва. Уверен съм, че ще се радва да го чуе.
— Ами багажа ни? — заинтересува се Стефани. — Имате ли възможност да ни помогнете да си го вземем?
— С удоволствие ще сторя всичко по силите си и вярвам, че ще успея, особено сега, като знам, че няма да изследвате плащеницата. Ако нещата се развият добре, ще се погрижа вещите ви да бъдат изпратени у дома ви в Масачузетс.
— Няма да се приберем през идния един месец — уточни Даниел.
— Ще ви оставя визитната си картичка — предложи Майкъл. — Ще ми се обадите, щом се настаните на новото място.
— Вече имаме един адрес — обади се Даниел.
— Имам въпрос — прекъсна ги Стефани. — Отсега нататък италианските власти няма да ни допускат в страната, така ли?
— Както заявих и по въпроса с багажа ви, сигурен съм, че ще мога, както се казва, да изчистя досиетата ви. Няма да имате проблеми при бъдещи посещения в Италия.
Стефани се обърна и погледна към Даниел.
— Мисля, че ще мога да преживея и без да знам за кървавите подробности. А ти?
— Предполагам — отговори Даниел. — Но бих искал да знам кой влезе в хотелската ни стая.
— Не желая да говоря за това — побърза да го прекъсне Майкъл. — Което не означава, че ми е известно.
— Тогава ми кажете: натрапникът от църквата ли беше, нает професионалист, или служител на хотела?