— Не мога да ви кажа — поклати глава Майкъл. — Съжалявам.
След като Даниел и Стефани се примириха с мисълта, че Майкъл няма да им отговори на въпросите, отнасящи се до навременната му намеса и помощ и като се увериха, че фиатът наистина се стреми да избегне италианските власти при влизането им във Франция, те се отпуснаха и се наслаждаваха на пътуването. Когато се изкачиха в снежните Алпи и преминаха през ваканционното селище Лимоне Пиемонте, пред очите им се разкри зашеметяваща гледка. Навлязоха във френската част на прохода и се спуснаха по скалистия Горж дьо Саорж по един път, буквално срязал на две отвесните скали на каньона. Спряха да хапнат в Соспел, град на френска територия.
Когато влязоха в летището на Ница, беше два следобед.
Майкъл им даде визитката си и взе адреса на хотел „Оушън клъб“ в Насо, където Даниел бе направил резервация, обеща да се погрижи за багажа им още щом се върне в Торино и потегли обратно.
Даниел и Стефани гледаха след фиата, докато изчезна от очите им.
Тя удивено поклати глава:
— Ама че приключение!
— Меко казано — кимна Даниел.
— Не искам да прозвучи жестоко, но не мога да не ти напомня какво каза вчера сутринта — колко било лесно да вземем частицата от плащеницата и как това предвещавало безпроблемност в лекуването на Бътлър. Ще си вземеш ли думите назад?
— Може би малко прибързах — призна Даниел. — Но нали всичко свърши добре? Ще загубим ден-два, но накрая ще отпътуваме по живо, по здраво.
— Да се надяваме — отвърна Стефани и метна чантата си през рамо. — Да отидем да проверим какви самолети летят до Лондон. Това ще бъде първото изпитание по пътя ни.
Влязоха в сградата на летището и погледнаха към разписанието върху огромното електронно табло. Веднага видяха надписа — самолет на британските авиолинии излиташе за Лондон в 15.50 часа.
— Разбра ли какво имах предвид — грейна Даниел. — Повече че бихме и могли да очакваме!
ГЛАВА 14
15:55 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година
— Господи! — извика Даниел. — Какво правиш, по дяволите? Ще ни пребиеш!
Стегнал предпазния колан на гърдите си, той се бе вкопчил в облегалката на предната седалка на таксито — лъскавочерен кадилак. Двамата със Стефани току-що бяха кацнали на остров Ню Провидънс. Проверката на паспортите и митническият контрол бе чиста формалност, тъй като нямаха багаж. По време на трийсет и шестчасовия престой в Лондон си бяха взели някои дрехи и тоалетни принадлежности, които бяха прибрали в неголяма чанта. Първи излязоха от терминала и взеха първото такси на стоянката.
— Боже мой! — изстена Даниел, когато колата връхлетя срещу тях и на косъм се размина с таксито.
Завъртя глава назад и я видя да изчезва в противоположна посока.
Разтревожен от възклицанията му, шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане.
— Хей, човече! Какво има? — попита той.
— Успокой се, Даниел — кротко каза Стефани. — Всичко е наред. Очевидно в Насо движението е в ляво.
— Защо тогава воланът е отляво, като в нормалните автомобили?
Стефани видя, че в момента не може да го успокои. Затова смени темата на разговор.
— Още не мога да забравя цвета на океана от самолета, когато прелитахме над Бахамите. Сигурно защото е плитък. Никога не съм виждала такъв светъл аквамарин или толкова тъмен сапфир.
Даниел само изсумтя. Вниманието му бе насочено към летящата към тях кола. Стефани погледна навън и свали стъклото, макар че в купето имаше климатик. Прелетяла от зимата направо в лятото, тя се изненада от копринения тропически въздух и разгулно оцветената растителност; остана възхитена от блестящите червени и сияйните пурпурни декоративни храсти, които сякаш изпълзяваха от всяка стена. Малките градчета и къщи, покрай които минаваха, й напомняха за Ню Ингланд, но сочните им тропически нюанси ярко изпъкваха под лъчите на безжалостното бахамско слънце. Хората, чийто тен на кожата варираше от бял до тъмномахагонов, изглеждаха спокойни. Усмивките им грееха отдалеч. Стефани усети, че са попаднали на щастлив остров и се надяваше, че това е добро предзнаменование за мисията, която двамата с Даниел имаха да изпълнят.
Тя нямаше представа къде ще отседнат, тъй като не го бяха обсъждали. Даниел бе уредил нещата още преди да излетят за Италия, докато тя се грижеше за фибробласта на Бътлър в лабораторията. Знаеше къде ще бъдат на двайсет и втори март, което бе точно след три седмици. На тази дата щеше да пристигне Ашли Бътлър и тримата щяха да се преместят в огромния хотел „Атлантис“, където Бътлър бе направил резервации за всички. Стефани едва забележимо поклати глава при мисълта колко много работа трябва да свършат, преди пристигането на сенатора. Надяваше се, че тъканната култура в Кеймбридж се развива добре. В противен случай нямаше как да се вместят във времето.