Стефани се замисли за миг. Първото нещо, което й хрумна бе да даде адреса на хотела, но после си помисли, че ще е по-разумно да ограничи времето за път и да ги държи замразени в течен азот. Предполагаше, че клиниката разполага с такъв хладилник. Помоли Питър да не затваря и се свърза по вътрешния телефон с рецепцията, за да попита за адреса на клиника „Уингейт“. Тя се намираше на Уиндзър Фийлд Роуд №1200. Даде адреса на Питър, продиктува му и телефонния номер.
— Изпращам ги още довечера — обеща Питър. — Кога се връщате?
— След месец, а може и по-рано.
— Успех в работата, с която сте се заловили!
— Благодаря ти. Ще ни е нужен.
Стефани наблюдаваше плавното движение на океана, оцветен в розово и сиво. На хоризонта се събираха купести облаци. Залязващото слънце в ляво леко ги докосваше с пурпурнорозовите си лъчи. Плъзгащата се стъклена врата бе отворена и нежният бриз галеше лицето й с аромата на екзотични цветя. Изгледът и всичко наоколо бе наситено с чувственост и я караше да се отпусне след безумно напрегнатите дни в Италия. Спокойната обстановка, както и новината за благополучното развитие на фибробласта даряваха душата й с покой. Тревогата, че културата няма да се развие както трябва, я тормозеше откакто бе отпътувала от Кеймбридж. Противно на собственото си усещане, бе започнала да мисли, че оптимизмът на Даниел по отношение на операцията „Бътлър“ в крайна сметка има смисъл, въпреки изпитанията, на които бяха подложени в Торино.
Щом слънцето залезе, нощта бързо падна. По протежение на плажната ивица запалиха факли и пламъците затрептяха на нощния бриз. Стефани взе мобилния телефон и набра номера на родителите си. Искаше да им съобщи името на хотела, номера на стаята и телефонния номер, в случай че положението на майка й се влоши. Докато слушаше сигнала, тя си мислеше колко добре би било, ако не баща й вдигне слушалката. Не се чувстваше удобно, когато разговаряше с него. Зарадва се, като чу тихия глас на майка си.
Макар Тони да нямаше причина да мисли, че твърдоглавата му сестра няма да изпълни заплахата си да се шляе на Бахамите, докато компанията й потъва, той все пак се надяваше, че след онова, което й каза, ще й дойде умът в главата, тя ще отмени пътуването си и ще направи всичко възможно да оправи нещата. Но не стана така и телефонният разговор с майка им го доказа. Кучката и недоносеният й приятел бяха вече в Насо, спяха не къде да е, а в шикозен апартамент на брега на океана с изглед към плажа. Беше отвратително.
Тони се чудеше на нахалството й. Откакто бе влязла в Харвард, не преставаше да си вири носа, но тъй като бе неговата малка сестричка, той трябваше да го понася. Обаче сега бе отишла твърде далеч, особено що се отнася до университетския шибаняк, с когото се влачеше. Откъдето и да се погледнеше, сто хиляди бяха много пари, да не говорим за частта на братята Касти ляно. Положението бе адски скапано, дяволите да го вземат, но тя си оставаше неговата малка сестричка и нещата се объркваха още повече.
Настилката изхрущя под колелата, когато големият кадилак спря пред склада за водопроводни части, собственост на двамата братя. Тони загаси фаровете и изключи двигателя. Но не излезе веднага от колата. Остана за миг на мястото си, за да се успокои. Можеше просто да се обади и да предаде информацията на Сал или Лу по телефона. Но тъй като се отнасяше до сестра му, той трябваше да разбере намеренията им. Знаеше, че и те бяха измамени като него, но в тази история не участваше член от тяхното семейство. Не му пукаше какво ще сторят на приятеля й. По дяволите, ако щат да го нарежат на парчета. Но сестра му бе съвсем друго нещо, нали така?
Тони отвори вратата и в носа му се плисна вонята от блатото. Не разбираше как може човек да работи на място, където щом вятърът промени посоката си, наоколо се вмирисва на развалени яйца. Нощта беше безлунна и той внимаваше къде стъпва. Не искаше да се препъне в някой захвърлен умивалник и да си счупи краката.
Магазинът вече бе затворил, което бе видно от табелата на вратата. Ала не беше заключено. Гаетано стоеше зад касата и броеше парите от дневния оборот. Бе затъкнал жълто моливче зад изненадващо малкото си ухо, което съвсем се губеше върху едрата му глава.
— Сал и Лу? — попита го Тони.
Едрият мъж махна с ръка назад, без да прекъсва дейността си. Тони откри братята, седнали зад бюрата си. След като се ръкуваха и размениха обичайните поздрави, Тони се настани на дивана. Братята го гледаха очаквателно. Единствената светлина в стаята идваше от двете малки лампи с абажури на бюрата и от нея лицата на близнаците изглеждаха още по-тъмни. От мястото, където седеше, очите им изглеждаха като две черни дупки.