— Прав си — съгласи се Сал. — Не бихме искали да се изпари с парите ни.
— Тогава може би трябва да остана и да го наблюдавам — с надежда предложи Гаетано.
— Какво ти говорих досега бе, глупако? — изсъска Сал и се вторачи в него. — За кой път да ти повтарям, че не те изпращаме на почивка? Свършваш си работата и си донасяш задника обратно тук. Професорът не е единствената ни грижа.
— Добре, добре — махна с ръка Гаетано, сякаш се предаваше. — Няма да се срещна с човека в хотела. Ще използвам адреса, само за да го открия. Ще ми трябват негови снимки.
— Помислил съм за това — успокои го Тони.
Той бръкна в джоба на сакото си и измъкна няколко фотографии. Подаде ги на Гаетано, който продължаваше да стои до вратата и каза:
— Ето ги влюбените птички. Снимките са правени през последната Коледа.
Гаетано ги погледна.
— Добри ли са? — попита Лу.
— И още как! — ухили се Гаетано и изгледа Тони. — Трябва да ти кажа, че сестра ти е истинска красавица.
— Такава е, но по-добре забрави за нея — изръмжа Тони. — Входът забранен!
— Много лошо.
— И още нещо — продължи Тони. — При тия мерки за сигурност по летищата сега, ще бъде крайно неразумно да носи пистолет дори в куфара си. Ако има нужда, по-добре е да уредите да получи оръжието там, на място. Нали имате връзки в Маями?
— Разбира се — отговори Сал. — Идеята е добра. Нещо друго?
— Мисля, че няма — отвърна Тони.
Той смачка фаса си в пепелника и стана.
ГЛАВА 15
9:15 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година
Утринта бе продължителна, приятна и обновяваща. Все още с нарушен биоритъм след краткия престой в Европа, Стефани и Даниел се събудиха още преди слънцето да просветли хоризонта на изток. Не можеха да заспят повторно, затова станаха, взеха душ и излязоха да се разходят в градината на хотела и по пустите плажове на Кебидж Бийч, където ги завари и зората, изгряла на безоблачното тропическо небе. Върнаха се в хотела и бяха първите гости, появили се на закуска. Дълго пиха кафе, потънали в разговор за проблемите около създаването на лековитите клетки, нужни им за Бътлър. Оставаха им само три седмици до пристигането му и те добре осъзнаваха, че времето ги притиска неимоверно много, затова искаха да започнат колкото е възможно по-скоро, макар да знаеха, че не могат да свършат кой знае колко, докато не получат пратката от Питър. Когато наближи осем, позвъниха в клиника „Уингейт“ и съобщиха на секретарката, че вече са в Насо и че към девет и четвърт ще отидат там.
— Западната част на острова се различава доста от източната — забеляза Даниел, докато се носеха с колата в западна посока към Уиндзър Фийлд Роуд. — По-хубава е.
— Не е толкова развита и климатът е по-сух — добави Стефани.
Тъкмо минаваха покрай дълга гора от полуизсъхнали борове, изпъстрена с ниски палми. Небето бе тъмносиньо с бели като перца облачета. Движеха се по северния бряг на острова и отново видяха извисяващите се хотели, строени като войници по Кейбъл Бийч. След като минаха покрай няколко варовикови пещери, свърнаха и започнаха да се отдалечават от брега. Завиха вдясно по Уиндзър Фийлд Роуд и зърнаха летището в далечината.
Продължиха в западна посока и не след дълго видяха отбивката за клиника „Уингейт“. Беше разположена от лявата страна на пътя и преди нея имаше голяма указателна табела.
Стефани се наведе, за да вижда по-добре през предното стъкло.
— За бога! Забелязваш ли знака?
— Как бих могъл да го пропусна? Има размерите на билборд.
Даниел отби по широката, току-що павирана алея.
— Сигурно притежават доста земя — забеляза Стефани и отново се облегна назад. — Не виждам сградата.
След още няколко завоя сред гъстите шубраци от вечнозелена растителност пътят им внезапно бе препречен от широк портал. Впечатляващата желязна ограда с бодлива тел в горния край се губеше в двете посоки в гъста борова гора. Откъм страната на Стефани имаше малка будка. Отвътре излезе пазач в униформа и кобур на колана, с военна шапка с козирка и слънчеви очила, като на авиатор. В ръката си държеше бележник. Даниел спря колата, а Стефани смъкна страничното стъкло.
Пазачът се наведе да погледне Даниел през нея.
— Какво обичате, господине?
Говореше с делови тон, а гласът му бе лишен, от каквито и да е емоции.
— Доктор Д’Агостино и доктор Лоуъл — представи двамината Стефани. — Имаме среща с д-р Уингейт.
Той провери в бележника, докосна с пръсти края на козирката си и се върна в будката. След миг портата се плъзна встрани и се отвори. Даниел продължи.