Докато слушаше сигнала, той се възползва от плодовете във фруктиерата върху бюрото. Изчака да минат десет позвънявания и операторът се обади, за да го попита, дали не иска да остави съобщение. Гаетано отговори, че ще позвъни малко по-късно и затвори.
Чудеше се дали в хотела има басейн. Отпред, на зелената морава, нямаше, но тъй като явно районът бе обширен, той се надяваше, че все някъде ще има. Прекоси приличащото на всекидневна помещение и се озова във фоайето с рецепцията. Попита и го упътиха.
Оказа се, че басейнът е на изток от океана, а от него започваше симетрично подредена градина, която завършваше пред средновековен манастир. Остана удивен от гледката, но за жалост и тук нямаше късмет в търсенето. Професорът и сестрата на Тони не бяха нито в басейна, нито в снекбара до него. Нямаше ги и в спортната зала, не ги видя и на тенис кортовете.
— Дявол да го вземе! — измърмори той.
Явно мишените му не бяха в хотела. Къде ли се бяха скатали? Погледна часовника на ръката си. Минаваше два. Вместо да мисли къде ще прекара нощта, той се чудеше колко ли нощи ще му отнеме търсенето, ако продължава със същите темпове.
Тръгна обратно и след малко откри удобен диван с препълнена фруктиера и куп лъскави списания до нея. Разположи се така, че да вижда парадния вход под сводовете на алеята. Примирил се с факта, че трябва да чака, той опъна крака и се облегна удобно.
ГЛАВА 16
14:07 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година
Когато се сбогуваха с гостите, Спенсър влезе в просторния си кабинет, а Пол се спусна по стълбите в мазето. Често се питаше какво прави по цял ден Спенсър в огромната стая, която бе четири пъти по-голяма и десет пъти по-луксозно подредена от собствения му кабинет в съседство. Но не му завиждаше. Когато строяха клиниката, Спенсър бе пожелал тъкмо този офис. Бе поискал за себе си безсмислено голямо пространство, но иначе бе оставил Пол да се разпорежда с лабораторията и оборудването й, както си знае освен това Пол имаше още един кабинет, макар и малък, в лабораторията, който използваше много повече, отколкото онзи в административната сграда.
Докато отваряше пожарния изход в основата на стълбите, той си подсвиркваше с уста. Имаше причина да е в добро настроение. Не само че в резултат на бъдещата си съвместна работа с един потенциален нобелов лауреат щеше да получи сериозна подкрепа в узаконяването на научните си изследвани в областта на стволовите клетки, но очакваше и необходимата финансова помощ за клиниката, което бе още по-важно за него. Подобно на митичния Феникс, роден от пепелта, и Пол се бе въздигнал от нищото и то в буквалния смисъл. Преди по-малко от година той, заедно с останалите заместник-директори на клиниката, трябваше да избягат от Масачузетс, когато онези варвари от Федералното бюро почукаха на вратата им. Не че се изненада особено, защото очакваше проблеми заради научните изследвания, които провеждаше, макар да очакваше затрудненията да дойдат от страна на Лекарския съюз, а не направо от Министерството на правосъдието. Тъй или иначе, имаше вече подробен план за преместването на клиниката на безопасна територия. Почти цяла година бе източвал пари от сметките зад гърба на Спенсър, което не бе никак трудно, като се има предвид, че Спенсър се бе оттеглил във Флорида. С парите купи земя на Бахамите, проектира нова клиника и започна да я строи. Внезапното нахлуване на съдебните власти в лицето на двама досадници беше сигнал, че той и неговата кохорта трябва много бързо да се изнесат на Бахамите, още преди строежът на клиниката да е приключил. Това означаваше също, че трябва да ускорят плана си и да подпалят старото си леговище, за да покрият всички следи.
Удивителното в случая беше, че не за първи път се възраждаше от пепелта. Седем години преди това бе изпаднал в голяма беда. Бе загубил поста си в болницата и се намираше в положение, при което можеха да го лишат и от лекарски права в щата Илинойс, само две години след като взе специалност „Акушерство и гинекология“. Стана по повод на една глупост: бе усъвършенствал схемата за заплащане на медицинските услуги. Тогава беше принуден да изчезне от щата. В Масачузетс попадна по чиста случайност. Смени попрището и започна работа в областта на безплодието, за да скрие от местните медицински власти, че е имал проблеми в Илинойс. Късметът му проработи и по-нататък — оказа се, че един от инструкторите е Спенсър Уингейт, който замисляше да се оттегли. Останалото бе вече история.
— Сега да ме бяха видели приятелите ми! — щастливо си мърмореше Пол, докато крачеше по главния коридор на мазето. Обичаше да потъва в подобни размишления. Разбира се, той употреби думата приятели съвсем произволно, тъй като не можеше да се похвали с много и бе принуден от обстоятелствата да прекара в самота по-голямата част от живота си. Бе работил усърдно, но все не достигаше критериите на обществените изисквания, независимо от факта, че успя да защити магистърска степен. Но сега, при наличието на великолепно оборудвана лаборатория и извън наблюдението на Лекарския съюз, той бе сигурен, че ще стане най-големият биомедик на годината, на десетилетието… а кой знае, може би и на века. Имаше предвид потенциала на клиника „Уингейт“ да монополизира и репродуктивното, и терапевтичното клониране. По ирония на съдбата никога не се бе стремил към научна кариера, нямаше необходимите познания и опит, за да стане известен учен, пък и не беше най-кадърният студент в медицинския институт. Тихо се засмя при мисълта, че дължи положението си не само на късмета, а и на проточилите се дебати сред американските политици относно право го на аборт, което отвличаше вниманието от бизнеса с безплодието и обезсърчаваше учените, работещи в областта на стволовите клетки. Ако не беше така, учените в САЩ щяха също като него да се радват на добри възможности за работа в своята сфера.