Пол потропа на кабинета на Кърт Хърман. Кърт бе шеф на отдела за безопасност в клиниката и един от първите, които Пол назначи на работа. Скоро след като пристигна в клиника „Уингейт“, Пол усети огромните възможности за печалба, които се крият в борбата с безплодието, особено ако човек иска да разшири границите и да се възползва докрай от липсата на контрол в тази сфера. Като имаше това предвид, той осъзна, че службата за безопасност ще е от голямо значение в бъдеще. Ето защо искаше да назначи за неин шеф човек, който не страда от излишни скрупули, в случай че възникне нужда от драконови мерки, някой, който да не се спира пред нищо и който да има сериозен опит в тази област. Бе открил всичко това в Кърт Хърман. Фактът, че Кърт бе освободен от специалните сили на американската армия по не съвсем благопристойни причини след серия убийства на проститутки на остров Окинава, ни най-малко не го обезпокои. Всъщност, той го смяташе за предимство.
Кърт сам бе проектирал и подредил офисите в мазето. В главния кабинет имаше две бюра и два стола, плюс малък салон с уреди за физически упражнения. На пода бе постлано татами за таекуондо. Едната стена на видеозалата бе цялата в монитори, които отразяваха наблюдаваното от камерите из комплекса. Тесният коридор отвеждаше в спалня с баня. Кърт разполагаше с голям апартамент в сградата с лабораторията, но понякога оставаше в работния си кабинет дни наред. Срещу спалнята имаше килия, оборудвана с мивка, тоалетна чиния и желязна кушетка.
Острият метален звук на тежестите привлече вниманието на Пол и той погледна към ъгъла със спортните уреди. Кърт Хърман тъкмо ставаше от пресата. Черната тениска, черните панталони и черните маратонки, които бяха обичайните му одежди, остро контрастираха с високо подстриганата му руса коса. Веднъж Пол го бе попитал защо носи черно под палещото бахамско слънце. В отговор Кърт сви рамене. Не бе човек на приказките.
— Трябва да поговорим — каза Пол.
Кърт не отговори. Свали ластиците от китките си, избърса челото си с кърпата и седна зад бюрото. Когато сложи ръцете си върху него, мускулите на гърдите и трицепсите му опънаха трикотажната фланелка. Седеше и не мърдаше. Напомняше котка, която се готви за скок.
Пол взе единия стол, постави го пред бюрото и седна.
— Докторът и приятелката му пристигнаха.
— Знам — отвърна безизразно охранителят.
Той обърна монитора към Пол и Пол видя застиналото изображение на Даниел и Стефани в мига, в който влизаха във входа на административната сграда. Мръщеха се на яркото утринно слънце.
— Добра картина — забеляза Пол. — Веднага се вижда, че жената е доста привлекателна.
Кърт извъртя монитора обратно към себе си, но не отговори.
— Нещо ново за самоличността на пациента? — попита Пол.
Кърт поклати отрицателно глава.
— Значи посещението в апартамента им в Кеймбридж и другото в офиса нищо не донесоха?
— Нищо — поклати отново глава Кърт.
— Не искам да търся под вола теле — започна Пол, — но трябва да разберем кой е този човек, и то скоро. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-малка ще е възможността да получим максимална компенсация. А ние наистина имаме нужда от парите.
— След като двамата са вече в Насо, ще ни е по-лесно.
— Имаш ли стратегия?
— Кога започват работа в клиниката?
— Още утре, при положение, че получат пратката, която очакват.