Бива ме в това да крия моите чувства и емоции, винаги съм го можела. Но когато Диксън ми каза, че е психиатър, си помислих, че хитростта ми е разкрита. За малко да стана от кафенето и да си тръгна, но да си тръгна от първия мъж, към когото изпитвах слаб интерес, ми се стори грешно. Бях си обещала, че моето минало няма повече да ме дърпа надолу. Доволна съм, че останах, защото за първи път от доста време се забавлявах и не си гледах постоянно часовника, нито се оглеждах. Бях в безопасност с Диксън и в същото време се чувствах жива.
Загасих лампите и започнах да заключвам. Като живееш в Ню Йорк, свикваш с шестте заключалки и това, че ми трябват по две минути, за да намеря кой ключ за коя брава е. Бях приключила с половината, когато някой ме потупа по рамото и аз извиках ужасена.
— Мадисън, аз съм. По дяволите, съжалявам, не исках да те изплаша — каза познат глас.
Аз се обърнах толкова бързо, че едва не паднах по дупе.
— Диксън!!! — извиках аз и сложих ръка на сърцето си, което щеше да изхвръкне. — Какво правиш тук?
Видях как погледна засрамено встрани с хубавите си сини очи и отговори:
— Казах ти, че ще се отбия. Съжалявам, че закъснях! — прибави той.
— Да не си тичал дотук? — попитах глупаво аз.
— Ами, бих го нарекъл бързо ходене — призна си той със смахната усмивка, докато търкаляше някакъв камък с маратонката си.
Влажната коса на слепоочието му показваше, че не просто е ходил бързо. Опитах се да не грейна от факта, че е тичал по целия път дотук само за да ме види. Наум казах на Мери „нали ти казах“, обърнах се с гръб и приключих със заключването, имах и нужда да успокоя ръцете и сърцето си. Чудех се къде е бил Диксън досега, защо не изглеждаше да е облечен за навън и дръзко бих предположила, че е тичал от тях. Какво е правил до 2,00 през нощта? И по-важното — с кого го е правил? Тази мисъл ме накара да си представя неприятни сценарии и пози, но аз казах на моя подозрителен мозък да престане с конспиративните теории поне за една вечер.
— Надявам се не ти е станало лошо от тичането? — подиграх се аз, като исках да освободя напрежението и да направя атмосферата по-лека.
Диксън го прие навътре явно и отговори:
— Искам да ти кажа, че тренирах лека атлетика в гимназията.
— Ключовата дума е „тренирах“ — казах аз и се обърнах с лице към него. — Пък и си бил в гимназията преди доста време, май.
— Искаш ли да се обзаложим за това?
Той се усмихна и си помислих колко е красив.
— Разбира се — отговорих аз и кръстосах ръце на гърдите си, като се надявах сърцето ми да не експлодира през гръдния ми кош.
— Каза, че тичаш всяка сутрин, нали? В такъв случай те предизвиквам да направим едно състезание — самодоволно обяви той и вдигна едната си вежда.
— Само кажи час и място, доктор Диксън — дръзко му отвърнах аз.
— Утре, в 6:00, в Сентрал парк. Този, който изтича по-бързо един километър, е победител.
— Да ги направим два километра — предизвикателно казах аз и се проклех за моята увереност.
Диксън изглеждаше впечатлен.
— Чудесно, нека да са два. Среща на Северната поляна?
— Добре, победителят какво печели? — попитах аз и моят състезателен дух взе надмощие.
Диксън докосна замислено брадичката си.
— Победителят ще заведе на изобилна закуска победения.
— Добре, ти така и така ми дължиш закуска, докторе, а аз не мога да изям две закуски в един ден.
Диксън се захили на моята самоувереност.
— Добре, нека да е вечеря тогава.
— Вечеря да е. Надявам се да имаш пари, защото ще си поръчам омар. — Пошегувах се и аз потрих ръце.
— Ще видим — ухили се той, а аз се зарадвах, че оцени лошия ми хумор.
— В такъв случай по-добре да се прибирам и да поспя малко за красота. Лека, Диксън! — разрових се в чантата си за ключовете за колата.
— Къде си паркирала? Ще те изпратя до колата — бързо предложи той.
— Няма нужда, зад ъгъла е.
— Моля те, настоявам.
Преди да продължа да споря, той вече беше тръгнал натам. Леко се усмихнах и го последвах, почувствах се странно щастлива, че този невероятно сексапилен мъж иска да ме изпрати до колата ми. Кола, от която нямам нужда, но имам, заради страховете си. Вървяхме мълчаливо и аз отчаяно исках да го попитам къде е бил тази вечер, но това всъщност въобще не беше моя работа. Дори не сме приятели, аз едва го познавах, но исках. Сигурна съм, че мъж като Диксън не страда от липса на женско внимание, което не включва незабележими девственици, които да задоволяват нуждите му.