— Всичко наред ли е? — попита Диксън, като наруши мълчанието.
— Да, защо? — попитах притеснено да не би мислите ми да са станали прозрачни.
— Изключително тиха си, което не може да е добър знак.
— Мислех си къде бих искала да вечерям — подразних го, за да прикрия несигурността си и след секунда се чу сигналът за изключване на алармата на моята фиеста.
— Това е колата ми, ще се видим след няколко часа — играех си с дръжката на чантата ми, защото не знаех какво да направя.
Това беше вторият път, в който двамата статично се сблъскахме. Знам, че и той го усеща, защото се беше загледал в гърдите ми. Но това не може да съм аз! Не съм човек, който се чувства удобно в компанията на противоположния пол, също така не се интересувам дали ме харесват, или не. С Диксън е различно и не мога да разбера защо.
— Ами ще се видим сутринта — преглътна той.
Надявах се да не иска да удряме юмруци отново и се свих. Той ме изненада, като протегна ръка и отмести кичур от косата ми встрани. Обикновено бих отстъпила встрани, но в този случай осъзнах, че искам да се наклоня към ръката му. Не го направих.
— Лека, Диксън! — прошепнах аз.
— Лека, Мадисън!
Той се обърна и чак тогава успях да си поема въздух.
ГЛАВА 9: ДЕСЕРТ
Мадисън
Беше 5,30 часа и изглеждах доста зле. Защо се бях съгласила за тичане в толкова ранен час в неделя, нямам представа. Но имам чувството, че каквото и да ме попита Диксън, ще кажа „да“. Облякох се удобно, не стилно, защото имах намерение да тичам като вятър и да пресека първа финалната линия. Благословена съм в гръдната част и имах прилично тяло за ниско момиче. Повечето момичета биха били повече от щастливи да имат бюст като моя, но аз го мисля като проклятие. Взех бутилката с вода и ключовете, заключих след себе си и се затичах по стълбите. Излязох на тротоара с бърза крачка, защото винаги се побърквах от това да бъда толкова рано навън и да няма никого. На 23 съм и реших, че това е годината, в която няма да позволя на призраците от миналото ми да ме преследват повече. Половината си живот живях с тайна, която не съм споделяла с никого, дори с майка ми, която обичам повече от живота си. Дори и никога да не разкажа за нея, чувствам, че по някакъв извратен начин тя определя жената, в която се превръщам. Пресякох улицата, върнах се в настоящето и се съсредоточих да намеря Диксън. Погледнах към главния вход, но не го видях. Сигурно закъснява.
Започнах да загрявам, обърнах се наляво, за да разтегна врата си. С периферното си зрение го видях. Някой, на когото му предстои да бяга два километра, не може да изглежда толкова добре, но той изглеждаше. Беше облечен със свободни спортни шорти и тясна бяла тениска и въпреки, че не беше нещо особено, Диксън изглеждаше като облечен за Милано. Мускулестото му тяло се очертаваше доста добре, за разлика от костюмите, с които го бях виждала. Протягайки ръце над главата си, тениската му се вдигна и показа стегнат корем от плочки. Майчице, беше като скулптура. Може и да съм се заблудила, защото беше на няколко метра, но мисля, че видях да се подава татуировка. Тази мисъл направо ми разтрепери краката. Реших да спра със зяпането, да се обърна към него и настоях моят забързан пулс да се успокои — все пак още не бях започнала с тичането.
— Късно е да се отказваш, нали знаеш? — изчуруликах аз и спрях на няколко метра от него.
— Мечтай си — каза той със самодоволна усмивка.
Приближих се и видях в очите му желание. Изглеждах както винаги, когато тичах. Без грим, с вързана коса на висока опашка и горе-долу хубав екип, но няма да отричам, че той нахално ме преценяваше. Може и да ме харесва все пак. Стана ми топло при тази мисъл, отърсих се от моите незрели фантазии и бързо казах:
— Готов ли си да ти скъсам задника?
Диксън се ухили и слава богу, очите му се върнаха към нормалния им хубав оттенък.
— Дай всичко от себе си, малката! — неговата арогантност ме подразни.
— Какви са правилата? — попитах аз и се протегнах напред да разтегна коляното си.
Диксън програмира скъпия си часовник.
— Мисля, че зоологическата градина е на около два километра оттук.
Аз се съгласих и кимнах.
— Добре, първият, който стигне до зоологическата, е победител. А, и трябва да тичаме по един и същи маршрут — добави той усмихнато. — В случай че си си помислила да минаваш напряко.
— Това ли е? — попитах и вдигах подозрително вежди.