— Извинявай — изпъшка той и напрегнатите му очи се съсредоточиха върху слепоочието ми.
— Всичко е наред — прошепнах аз, хипнотизирана от факта, че е близо до мен и още по-хипнотизирана от факта, че е толкова близо до мен гол до кръста.
Дадох най-доброто от себе си да не зяпам, но беше изключително трудно, защото той беше просто чудесен. Изцяло епилирана, добре оформена гръд е на сантиметри от лицето ми. Като наведох очите си, видях, че единствените му косми са една тъмна ивицата около пъпа му, които водеха до смъкнатите шорти. Неговите плоски коремни мускули ме хипнотизираха и доста се постарах, за да не се докосна до неговия V-образен мускул, който вадеше очите ми с перфектната си форма.
— Сигурна ли си, че си добре? — мило попита Диксън и аз излязох от транса.
— Д-да, да — заекнах и вдигнах очи към неговите.
Строгите му черти не излъчваха нищо друго освен тревога и точно когато си помислих, че не мога да потъна в по-дълбока фикс идея по този мъж, наджапах по-дълбоко от когато и да било преди. Наблюдавах как Диксън маха напоената тениска от моята вежда и неговите напрегнати очи разглеждаха раната.
— Не мисля, че има нужда от шиене, но мисля, че ще имаш неприятно главоболие в следващите няколко дена.
— Нищо, което един адвил не може да оправи — казах с усмивка.
Опитах се да се преместя, за да се изправя. Диксън ме хвана за ръцете, за да ми помогне да запазя равновесие и аз оцених помощта, защото главата ми още се въртеше.
— Изглежда, че аз черпя — съобщих аз и се опитах да пренебрегна начина, по който моето тяло реагира на докосването на Диксън.
— Оттам, където стоях, ти определено беше победителят.
— Как така го видя? — попитах аз, без да продължа.
— Преди така елегантно да се гмурнеш в асфалта, щях да се откажа — обясни той.
Аз го мушнах закачливо в ребрата, но той избегна нападението ми.
— Нямаше, лъжецо — засмях се аз невярваща.
Диксън се ухили, сложи ръка на сърцето си и се опита да изглежда искрен.
— Напротив, щях! Това старо тяло очевидно не може да се сравнява с твоя младежки дух. Ти победи честно и без никакво съмнение, Мадисън!
Въобще не му се вързах, но той изглеждаше очарователно и не можех да споря с него.
— Ами ще се чувствам гадно все едно съм те излъгала, затова защо не купиш вечерята, а аз десерта? — предложих и се надявах да се съгласи, защото отчаяно искам да прекарам колкото се може повече време с него.
Диксън изглежда се обърка от предложението ми, но с крива усмивка каза:
— Предлагаш тежка сделка, но предполагам, че така е честно.
Едва се спрях да не го поздравя с удряне на юмрук от вълнение, защото всяко рязко движение, щеше да увеличи главоболието ми.
— Добре, уредено е. Ще ти позволя да избереш деня — казах аз, като не исках да изглеждам прекалено нетърпелива и да предложа да се видим тази вечер.
В същото време сърцето ми отиде в гърлото, когато Диксън предложи:
— Какво ще кажеш за утре вечер?
Опитах се да не го ослепя с моята смешно ентусиазирана усмивка и кимнах.
— Утре съм „за“.
Диксън се усмихна и бавно се изправи в целия си гол ръст. Той протегна ръка към мен и аз благодарно я приех, изправих се лека-полека, защото все още се чувствах замаяна. Докато стояхме рамо до рамо, моят прекалено активен ум си представи как се притискам към тази загоряла, апетитна кожа и се изгубвам в нейната мекота. Отпъдих тези мисли встрани, защото се почувствах малко виновна от това, че Диксън е полугол заради мен.
Едно бягащо момиче, което мина покрай нас, зяпаше без никакво притеснение този гол бог пред нея. Прониза ме неочаквана ревност и направих всичко възможно да не я стрелна с очи, защото нямам никакво право на това. Диксън не я забеляза, бръкна в джоба си и извади измачкана бяла визитка.
— Сега вече нямам никакви извинения да закъснявам — каза той със съжаление и аз знаех, че има предвид предишната вечер.
Взех я и тъй като нямаше къде да я сложа, я пъхнах в спортния си сутиен, което беше изграден навик от това, че докато тичам, нямам джобове. Не беше нищо особено, но като погледнах нагоре и срещнах светещите очи на Диксън, разбрах, че явно той беше на друго мнение. Виновно отмести настоятелния си поглед от гърдите ми и предпазливо ме погледна в очите.
— Това ми напомня никога да не те моля да се грижиш за моите вещи — изглеждаше полусериозен.
— Защо? — усмихнато го попитах.
— Защото нищо чудно да си загубя ръката — отговори най-безсрамно той, докато аз едва не си глътнах езика.
Не подозираше, че неговите ръце са винаги добре дошли.