ГЛАВА 10: НЕПОЗНАТ
Диксън
Аз или съм най-умният, или най-глупавият кучи син в целия свят. Залагам на второто. Успях да се озова в затруднено положение, в което се интересувам от две жени. Преди няколко седмици мисълта да се интересувам от една жена, беше комична, но ето ме сега — няколко седмици по-късно, да седя на бюрото си и да си удрям главата от безсилие за това, че не знам какво, по дяволите, да направя!
След като бях язден от Джулиет няколко часа, се сгромолясах и заспах мъртвешки. Нещото, което ме събуди, бяха сирените на някаква пожарна кола. Минаваше 1:00 часа през нощта. След съня и задръстения ми от секс мозък, осъзнах, че съм вързал тенекия на Мадисън, след като се разбрахме да се видим, за да си разменим телефоните и т. н. Толкова безкрайно съжалих, че преди да осъзная какво става, вече тичах към работата й като прилеп, гонен от дявола. Въпросът е защо? Защо се чувствах виновен? Просто бях спал с друга жена шест часа по-рано. Ако трябваше да се чувствам гузен за нещо, беше поради факта, че все още бях с аромата на Джулиет по мен, когато срещнах Мадисън. Но с Джулиет беше само секс, а с Мадисън беше… повече.
Така че очевидният отговор би бил да кажа на госпожица Харт да си гледа пътя и да видя докъде ще стигнат нещата с Мадисън. Но не мога — сексът без обвързване е толкова по-лесен от една връзка. И имам чувството, че връзката с Мадисън няма да бъде гладко плаване. Наречете го лекарска интуиция, но мисля, че тя има сериозен товар, погребан под сладката й усмивка. Тогава какво искам? Секс или евентуална връзка? Защото в момента имам и двете опции, но не знам коя искам повече. Знам, че всичко тръгна от позорната раздяла с кучката Лили. Но аз съм толкова виновен, колкото и тя. Не, не съм я подтикнал да преспи с най-добрия ми приятел, но така и не се справих с емоционалните белези навреме и се превърнах във фоб за психиатрия.
Масажирах слепоочията си и си мислех, че не съм в състояние да консултирам никого днес. Най-умното нещо, което мога да направя, е да си взема отпуск следобед. Тъкмо щях да се обадя на госпожа Вейл и да я помоля да отмени всичките ми срещи, когато тя звънна по интеркома.
— Доктор Матюс — каза екзалтирано, което не беше типично за нея.
— Да, госпожо Вейл? — бързо отговорих аз. — Всичко наред ли е?
— Д-р Матюс, един пациент, който няма записан час за среща, настоява да ви види.
Чух как Сузана закри слушалката и се обърна към който и да беше отвън и даде да се разбере, че ще трябва да си запише час за среща, ако иска да ме види.
— О, спрете там! Госпожице, не може да влизате там? — каза Сузана.
Преди да разбера какво се случва, вратата на кабинета ми се отвори широко и се показа истеричната Джулиет. Сузана тичаше след нея, а на лицето й се виждаше раздразнение и тревога. Махнах й, за да я успокоя и погледнах към Джулиет, която изглеждаше ужасно.
— Съжалявам, доктор Матюс! Тя просто нахлу в кабинета — извини се Сузана, докато се взираше в ридаещата Джулиет.
— Всичко е наред, госпожо Вейл. Моля, затворете вратата, след като излезете.
Тя изглеждаше малко объркана, но направи това, което поисках, защото знаеше, че едва ли се шегувам. Затвори врата и аз станах от стола си. Джулиет ридаеше неконтролируемо. Стоях неподвижно и не знаех какво да направя. Професионализмът ми не допускаше да я прегърна или да я погаля, защото не съм й приятел. Не съм тук, за да я гушкам и да й кажа, че всичко ще бъде наред. Но като неин любовник точно това трябва да направя и затова не бива да се обвързвам с пациенти.
— Джулиет, всичко наред ли е? — попитах аз и още стоях зад бюрото си, за да го използвам за преграда помежду ни.
— На какво ти прилича? Не, всичко не е наред по дяволите! — извика тя и насълзените й очи срещнаха моите.
Преглътнах и наместих вратовръзката си, заобиколих бюрото и тръгнах към дивана.
— Моля те, седни!
— Не съм тук, за да ме подлагаш на психоанализа, по дяволите, Диксън!
Но слава богу, се отпусна на дивана и подсмърчанията й намаляха. Седнах до нея и сложих ръка на голото й коляно.
— Какво се е случило? Защо си толкова разстроена?
— Колкото и силно да се старая, никога няма да бъда достатъчно добра — прошепна тя, а устната й трепереше, като наведе лицето си.
— Достатъчно добра за кого? — нежно попитах аз.
— За… когото и да е — отговори тя и малката пауза, която направи, ме накара да се зачудя какво точно искаше да каже.
— Това не е истина! — упрекнах я аз. — Просто трябва да повярваш в себе си, Джулиет. Знам колко объркващо звучи това, като имаме предвид нашите взаимоотношения. Но всеки мъж ще е щастлив да получи твоите чувства и привързаност.