Това място е пълно с толкова тъга, но в същото време е и място за размисъл. Когато имаш нужда да ридаеш за мъртвия, това е мястото, на което можеш да го направиш. Стигнах до гроба на майка си и спрях на няколко крачки встрани. Слънчевите ми очила скриваха идващите сълзи. Не мога да се приближа повече, засега е достатъчно близо. Клекнах и се вгледах в мраморния камък, спомних си с колко внимание го избрах. Трябваше да бъде идеалният, защото тя беше идеална през целия си живот и исках да бъда сигурен, че това ще продължи и след смъртта й. „Ciao, Mamma“ — казах и се обърнах към нея — както, когато беше жива.
Двамата ми родители са имигрирали в САЩ като тийнейджъри. Дошли са от едно малко сицилианско село. Когато са били много млади, са се срещнали в една фабрика и са се оженили една година по-късно. След още две години съм се родил аз. Майка и татко не са имали почти нищо, когато са пристигнали в САЩ, но са искали да се справят. Работили са много и са се приобщили колкото са могли, като вземем предвид, че не са знаели и една дума на английски, когато са пристигнали. Ако днешните деца трябва да минат по пътя, по който моите родители са минали, нямаше да издържат и половин ден без таблетите и мобилните си телефони. Но по някакъв начин тогава нещата са били по-прости. Жениш се млад, създаваш деца и осигуряваш на своето семейство това, което можеш. Работата е била тежка, но семейството е било на първо място и са правили всичко за близките си. Ако майка ми и баща ми не си бяха скъсали задниците от работа тогава, аз нямаше да мога да постигна това, което имам днес. Всеки ден им благодаря за жертвата, която са направили за мен.
„Липсваш ми“ — прошепнах и се взрях в гроба й. „Съжалявам, че ми отне толкова време да дойда тук, но всеки ден си мисля за теб и не минава и минута, в която да не искам да си все още тук.“ Поколебах се малко, преди тъжно да си призная: „Съжалявам за това, което причиних на татко“, и наведох глава от срам.
Ако майка ми беше жива, щеше да се отврати от начина, по който постъпих с баща ми и от начина, по който живея живота си. Тя би искала да се оженя за добро момиче и да й направя много внучета. Като се замисля, че Джулиет може да отглежда децата ми, осъзнавам, че дори не мога да си го представя, все едно е нещо неестествено. „Чувствам се като изгубен“ — признах й и прокарах ръка през косата си. „Просто исках да имаме повече време заедно.“ Отдадох се на сълзите си и преглътнах мъката.
Когато си млад, не оценяваш много родителите си и всичко, което правят за теб. Да обичаш майка си и баща си не е готино и най-важното са приятелите, пиенето, момичетата, момичетата и пак момичетата. Колкото по-голям ставаш, обаче, осъзнаваш, че твоите родители ще бъдат до теб, когато приятелите и гаджетата са си тръгнали отдавна. Приятелствата идват и си отиват, но семейството остава завинаги.
За днес мисля, че е достатъчно. Беше повече, отколкото си мислех, че мога да понеса. „Sogni d’оrо“ — пожелах на майка ми приятни сънища. „Ще се видим скоро, обещавам ти.“ Станах и почувствах, че малка част от стария Диксън се беше върнала.
Потънах в мислите си, докато се връщах към колата. Мислех си за всички моменти, в които с Джулиет сме били заедно и не бяхме правили секс. За съжаление, тези моменти можеха да се изброят на пръстите на едната ми ръка. Много са верни думите на Шекспир, че „любовта е почти лудост“, защото, от една страна, е Джулиет, която е луда за връзване и в същото време много скучна, а от друга страна, е Мадисън, която е интересна колкото отвън, толкова и отвътре, но в момента има приятел. Познавам тялото на едната и интелекта на другата и като типичен мъж — вагината спечели. И виж сега как свърши всичко.
Отключих колата, обърнах се към небето и казах на кармата, че може да ми целуне задника.
Пътят обратно до Манхатън е дълъг и скучен и за капак имаше задръстване. Благодарение на загубеното време в пиковия час, се замислих за баща ми. Мари каза, че е по-добре. Дълбоко се съмнявам в това, но реших да проверя сам. Влязох в контактите на телефона ми и намерих номера, който ми се „подиграва“ всеки път, когато го видя да се появява на екрана. Казах си, че не ми стиска да го направя, натиснах „избери“ и изчаках да се свърже през блутута. В момента, в който чух, че звъни, стиснах здраво волана и усетих, че се страхувам. Това е причината да не ходя да го виждам. Това е причината и да не се обаждам. Разговорът с баща ми ще потвърди какъв загубеняк съм и как съм разочаровал и двамата си родители. Тъкмо щях да затворя и един любезен глас попита с кого да ме свърже.
— Може ли да ме свържете със стаята на Пино ди Матео?
— Разбира се, веднага.
Радвам се, че стоя на едно място в момента, защото единственото нещо, върху което мога да се съсредоточа, е посредствената музика, която ме разделя от баща ми. Той дали ще иска да говори с мен след толкова време?
— Ало? — отговори женски глас.
— Хм, здравейте! Сигурно съм сбъркал стаята, искам да говоря с Пино ди Матео.
— Това е стаята му. Аз съм Джулия и съм неговата сестра. Днес аз се грижа за него — каза тя ведро.
— Добре, аз съм Диксън…. синът на Пино — обясних й аз, защото тя сигурно не знае, че има син.
Минаха няколко секунди, преди да отговори.
— О, каква приятна изненада. Изчакайте така.
Чух я, че оставя слушалката. Чух шума на стъпките й по балатума. „Пино“ — каза тя, а сърцето ми заседна в гърлото, когато чух името му. „Пино, обажда се синът ти. Искаш ли да говориш с него?“
Усмихнах се, защото баща ми винаги е бил инат. Изглежда някои неща не се променят.
— Ало? Там ли сте още? — каза сестрата в слушалката.
— Тук съм — отговорих, но вече знаех, че това беше грешка.
— Ще ви пусна на високоговорител, нали нямате нищо против? Ще стане по-лесно така — обясни внимателно, но знаех, че баща ми не иска да говори с мен. — Може да говорите вече, аз ще ви оставя насаме — каза тя и чух как вратата се затвори.
Настъпи пълна тишина, нарушавана само от бързите вдишвания на баща ми, който ме чакаше да заговоря.
— Ciao, papà. Come stai? — попитах, въпреки че беше глупав въпрос, като имаме предвид, че е затворен в болница. Но аз по упорствах.
— Mi dispiace per non visitare. Lavoro èstato occupato — използвах същото извинение за това, че не съм ходил да го видя като това, което казах и на Мари.
Знаех, че слуша, защото дишането му стана по-бързо. Реших да превключа на английски, като се надявах така да получа отговор.
— Градинарстваш ли? Спомням си, че видях красива градина отзад.
Той все още мълчеше. Познавах баща си — не се интересуваше от работата ми и градинарството, той искаше отговори. Искаше да му кажа, че съжалявам, че съм го изоставил, когато най-много е имал нужда от мен. Искаше да обясня защо съм го изоставил.
Стиснах волана, поех дълбоко въздух и казах всичко, което мисля от деня, в който го оставих в болницата.
— Съжалявам, татко. Наистина съжалявам. Не знаех какво друго да направя. Когато изгубихме мама, мисля, че тя взе частица от нас с нея. Особено от теб. Знам, че те нараних, но те моля да ми простиш.
Защо не ми говори? Чувам го и знам, че и той ме чува. Изведнъж чух чехлите му, които се влачеха по пода. Стъпките му бяха малки и премерени, помислих си, че това са стъпки на един съкрушен човек.
— Рарà? — умолително казах аз и се изправих в седалката.
Беше молба, молба да ми каже нещо. Неговото дишане се учести, поемаше въздух по-бързо и по-насечено. Звукът ме задави и казах единственото нещо, което наистина можеше да изрази това, което чувствах.
— Ti amo.
Моите думи, изразяващи любов, бяха посрещнати с мълчание, но този път мълчанието се изрази в затваряне на слушалката. Бях победен и затворих очи, прекъснах връзката и си сложих челото на волана. Не знам какво очаквах, защото, ако бях аз, щях да направя същото. Едва когато чух клаксон, забелях, че движението се е отпушило. Включих на скорост и потеглих, отдалечавах се от демоните, които някой ден трябваше да срещна лице в лице. Няма да е днес. И не виждам кога в скоро време щеше да стане.