Пътят обратно до Манхатън е дълъг и скучен и за капак имаше задръстване. Благодарение на загубеното време в пиковия час, се замислих за баща ми. Мари каза, че е по-добре. Дълбоко се съмнявам в това, но реших да проверя сам. Влязох в контактите на телефона ми и намерих номера, който ми се „подиграва“ всеки път, когато го видя да се появява на екрана. Казах си, че не ми стиска да го направя, натиснах „избери“ и изчаках да се свърже през блутута. В момента, в който чух, че звъни, стиснах здраво волана и усетих, че се страхувам. Това е причината да не ходя да го виждам. Това е причината и да не се обаждам. Разговорът с баща ми ще потвърди какъв загубеняк съм и как съм разочаровал и двамата си родители. Тъкмо щях да затворя и един любезен глас попита с кого да ме свърже.
— Може ли да ме свържете със стаята на Пино ди Матео?
— Разбира се, веднага.
Радвам се, че стоя на едно място в момента, защото единственото нещо, върху което мога да се съсредоточа, е посредствената музика, която ме разделя от баща ми. Той дали ще иска да говори с мен след толкова време?
— Ало? — отговори женски глас.
— Хм, здравейте! Сигурно съм сбъркал стаята, искам да говоря с Пино ди Матео.
— Това е стаята му. Аз съм Джулия и съм неговата сестра. Днес аз се грижа за него — каза тя ведро.
— Добре, аз съм Диксън…. синът на Пино — обясних й аз, защото тя сигурно не знае, че има син.
Минаха няколко секунди, преди да отговори.
— О, каква приятна изненада. Изчакайте така.
Чух я, че оставя слушалката. Чух шума на стъпките й по балатума. „Пино“ — каза тя, а сърцето ми заседна в гърлото, когато чух името му. „Пино, обажда се синът ти. Искаш ли да говориш с него?“
Усмихнах се, защото баща ми винаги е бил инат. Изглежда някои неща не се променят.
— Ало? Там ли сте още? — каза сестрата в слушалката.
— Тук съм — отговорих, но вече знаех, че това беше грешка.
— Ще ви пусна на високоговорител, нали нямате нищо против? Ще стане по-лесно така — обясни внимателно, но знаех, че баща ми не иска да говори с мен. — Може да говорите вече, аз ще ви оставя насаме — каза тя и чух как вратата се затвори.
Настъпи пълна тишина, нарушавана само от бързите вдишвания на баща ми, който ме чакаше да заговоря.
— Ciao, papà. Come stai? — попитах, въпреки че беше глупав въпрос, като имаме предвид, че е затворен в болница. Но аз по упорствах.
— Mi dispiace per non visitare. Lavoro èstato occupato — използвах същото извинение за това, че не съм ходил да го видя като това, което казах и на Мари.
Знаех, че слуша, защото дишането му стана по-бързо. Реших да превключа на английски, като се надявах така да получа отговор.
— Градинарстваш ли? Спомням си, че видях красива градина отзад.
Той все още мълчеше. Познавах баща си — не се интересуваше от работата ми и градинарството, той искаше отговори. Искаше да му кажа, че съжалявам, че съм го изоставил, когато най-много е имал нужда от мен. Искаше да обясня защо съм го изоставил.
Стиснах волана, поех дълбоко въздух и казах всичко, което мисля от деня, в който го оставих в болницата.
— Съжалявам, татко. Наистина съжалявам. Не знаех какво друго да направя. Когато изгубихме мама, мисля, че тя взе частица от нас с нея. Особено от теб. Знам, че те нараних, но те моля да ми простиш.
Защо не ми говори? Чувам го и знам, че и той ме чува. Изведнъж чух чехлите му, които се влачеха по пода. Стъпките му бяха малки и премерени, помислих си, че това са стъпки на един съкрушен човек.
— Рарà? — умолително казах аз и се изправих в седалката.
Беше молба, молба да ми каже нещо. Неговото дишане се учести, поемаше въздух по-бързо и по-насечено. Звукът ме задави и казах единственото нещо, което наистина можеше да изрази това, което чувствах.
— Ti amo.
Моите думи, изразяващи любов, бяха посрещнати с мълчание, но този път мълчанието се изрази в затваряне на слушалката. Бях победен и затворих очи, прекъснах връзката и си сложих челото на волана. Не знам какво очаквах, защото, ако бях аз, щях да направя същото. Едва когато чух клаксон, забелях, че движението се е отпушило. Включих на скорост и потеглих, отдалечавах се от демоните, които някой ден трябваше да срещна лице в лице. Няма да е днес. И не виждам кога в скоро време щеше да стане.
Поканих Финч и Хънтър на пица с бира, докато гледаме баскетбола, защото не можах да се сетя за по-добър начин да се разсея от моите неприятности с „връзката“ ми. Почукване на вратата прекъсна слагането на бирата в хладилника.
Погледнах часовника си и видях, че момчетата са подранили, което е странно.
— Нямате търпение моите хора да ви сритат задника, нали? — казах аз и отворих вратата.