Ужасно.
Защо така?
Не можех да си представя Мадисън да е ужасна в каквото и да е.
Защото не ме бива по фармакология. Ще съм ужасна медицинска сестра.
Засмях са на чувството й за хумор и й отговорих:
Няма да си ужасна сестра. Случва се, аз съм експерт по лекарствата. По предписването де, не по гълтането им.
Сериозно ли? Ще имаш ли нещо против да ми помогнеш? Ако кажеш да, печелиш парче чийзкейк „Ню Йорк“
И преди да отговоря, тя добави:
Богато украсено с бита сметана и черешка отгоре.
Молбата на Мадисън беше достатъчен повод да кажа „да“, но битата сметана и черешката без съмнение подписаха сделката.
Доста тежък пазарлък, но… да.
Благодаря, благодаря! Утре добре ли е?
Утре е идеално — отговорих нетърпеливо.
Чудесно, помниш ли къде живея?
Е, как мога да забравя… Можех да предложа да дойде у нас, но щеше да прозвучи нелепо, при положение че всичките й учебници са у тях. Нещата щяха да се прецакат, пък и това не беше среща. Ще й помогна с ученето. Ще е учебна среща. Ще помогна със знанията си, нищо друго. Отговорих с последното, което си помислих:
Дай ми точен адрес и ще дойда.
Шумно чукане по вратата прекъсна моята сладка кореспонденция и от неприятното блъскане познах, че е Хънтър. Отворих и му подадох една бира, защото исках да си проверя телефона. Той пристъпи навътре и повдигна вежда. Огледа стаята отляво надясно, вдигна пръст във въздуха и го завъртя с въртеливо движение.
— Мирише ми на нимфоманки тук…
Не можах да се сдържа и се засмях. Той се вгледа в мен по-отблизо и добави:
— Но също така мирише и на… — той подуши още веднъж — и на черешов пай.
Не се учудих колко точен може да е. Явно така става, като познаваш някого цял живот. Затворих вратата след него и му казах:
— Изпий я. Като се има предвид какво ще ти кажа, ще имаш нужда!
ГЛАВА 17: НЕЩО СЛАДКО
Мадисън
— Мади, защо, ама защо се замесваш с този смотаняк още веднъж? — каза Мери, докато наблюдаваше отвратена как пробвах пета рокля.
— Първо, няма да се замесвам с него. Ще помогне с ученето, това е всичко. И второ — не е смотаняк — казах аз като защитавах честта на Диксън.
— Напротив, смотан е — укори ме пак, като си вдигна погледа от списанието, което прелистваше. — Не помниш ли, че ти върза тенекия и после се скри от лицето на земята за три месеца?
— Само за да се появи отново като проклетия ангел на греха… — прибавих меко, като си спомних как добре изглеждаше в избелели дънки и плътно прилепналата идеално бяла тениска.
— Престани! — Мери хвърли една възглавница по мен. — Това са хормоните ти. Чувствителната Мади няма да позволи на този мъж да влезе в сърцето и в нейния дом.
Нейният точен коментар ме предизвика да мина в защита.
— Агънце, стига с тая мелодрама. Той ще ми помогне с ученето, защото е лекар. И за твое сведение, няма да се доближава до сърцето ми.
Не добавих, че той вече се промъква там.
— Освен това имам и Дейвид — прибавих и съблякох блестящия пуловер — Не бих му причинила това, аз наистина го харесвам.
Забихме се още първата вечер, когато се запознахме. И преди да разбера, няколко седмици по-късно вече се виждахме. В началото малко като че ли използвах Дейвид, за да запълня липсата на Диксън, но след това вече наистина ми беше приятно в компанията му. Той е страхотен джентълмен и има прекрасни данни да бъде гадже. Но това е и проблем — прекалено е идеален, което знам, че звучи безумно. Ако наистина трябва да кажа какъв е проблемът за това да не мога да се отдам 100 % на Дейвид, е, защото не е Диксън. Срещнах Дейвид много скоро, след като Диксън ме върза, и мисля, че бях малко наранена от това, че той така и не се обади за повторната среща. Сега вече знам, че не се е обадил, защото по това време се е виждал с друга. Странното е, че не я беше споменал нито веднъж или намекнал, че има връзка. Но сега, след като се върна в живота ми, не знам какво да мисля и да чувствам. Може би Мери е права и моите хормони надделяват над разума ми.
— Мади, обичам те до смърт! Ти си ми най-добрата приятелка, но живееш в някакво отричане. Когато е замесен този мъж, губиш всякакъв разум, което няма никакъв смисъл. Говорила си с него около пет пъти.
— Знам — казах аз и се обърнах към нея — Но моментите, в които сме говорили, бяха… не знам… нещо като невероятни.
— А с Дейвид не са, така ли? — попита тя и направи балон с дъвката си.