Първото поемане на въздух беше напразно, защото въобще не ми помогна да се успокоя, затова направих втори опит, преди да припадна от липса на кислород в мозъка.
— Мадисън — каза Диксън с дълбок пресипнал глас и ме накара да си заобичам името.
— З-здрасти… заповядай! — запънах се и притеснено сложих един кичур зад ухото си.
След това се сетих да отворя вратата по-широко и да му направя място да влезе. Диксън се усмихна палаво и за първи път влезе в дома ми. Забелязах веднага колко по-млад изглеждаше в ежедневни дрехи. Носеше сини дънки и тясна черна тениска. Изглеждаше дяволски добре, въпреки че не беше официален. Бързо затворих вратата след него. Той ме погледна през рамо и се засмя самодоволно, посочи плаката на „От здрач до зори“.
— Обичам Куентин Тарантино!
— Така ли? — попитах аз, не го беше споменал по време на есемесовия ни маратон.
— О, да. Обичам всичко, което те предизвиква да мислиш.
Естествено, че обича…
— Ох, добре тогава, сега не се чувствам вече като пълно хахо — въздъхнах облекчено.
— Няма да издавам тайната ти — каза той със съзаклятнически тон и аз се засмях на неговата непринуденост.
— Добре, сега ли си искаш десерта, или после?
Стоях още облегната на вратата, защото бях прекалено нервна, за да помръдна, погледът му ме размекваше като желе. Той се обърна, сложи ръцете пред гърдите си и й се усмихна.
— Хайде да поучим малко и после да се надрусаме със сладко.
— Чудесна идея — ухилих се и се отблъснах от вратата. — Всъщност нямам бюро — срамежливо признах и погледнах към мястото, където се виждаше масата ми за кафе, която беше зарината от учебници, листове, маркери и хартийки от сладко.
— Няма нищо, това е като твоята мини ученическа стая, харесва ми. Ако можеше да видиш моята стая, докато учех… изгубих две котки в нея — пошегува се той.
— Сега се чувствам по-добре, поне знам къде ми е котката.
Диксън се засмя и осъзнах, че по-обикновен и небрежен не съм го виждала. Неговото спокойно излъчване по някакъв начин успокояваше и мен.
— Добре, да започваме — предложи той и посочи дивана.
— Да, разбира се — казах в отговор и наум си зашлевих един доста необходим шамар.
Заобиколих дивана, той направи същото и двамата седнахме в двата му срещуположни края, телата ни се облегнаха на двете странични облегалки. Между нас се получи голямо празно пространство, в което нямаше нищо странно. Имах нужда от такъв сблъсък с реалността, защото явно бях накарала Диксън да се чувства неудобно от моето прекалено зяпане. Докато си мислех това, изритах маратонките си и взех учебника. Седнах върху единия си крак и се обърнах да погледна Диксън. Почти забравих да дишам, като видях, че носи дизайнерски очила. Невероятните му сини очи изглеждаха още по-големи, а с тази готина рамка приличаше на секси професор.
— Добре, я да видим какво те тормози — каза той и аз си затворих отворената уста.
— Ами имам проблем с лекарствата, действащи върху вегетативната нервна система.
Ръцете ми трепереха, докато отварях учебника на четвърта част. Диксън се приближи и погледна в отворения учебник:
— Това наистина е трудно. Какво не разбираш?
— Всичко — признах и неловко се усмихнах.
Дискън се засмя и аз пренебрегнах начина, по който този смях резонира върху цялото ми тяло.
— Добре, нека започнем с основата. Има четири вида лекарства. Такива, които възбуждат симпатиковата нервна система, и такива, които успокояват симпатиковата нервна система — обясни той, като си вдигна лявата ръка.
След това вдигна дясната си ръка и продължи:
— Има лекарства, които възбуждат парасимпатиковата нервна система, и такива, които успокояват парасимпатиковата нервна система.
— Да и как запомняш кое какво прави? — попитах и взех химикалката си.
— Знаеш, че вегетативната нервна система е отговорна за „борбата“ и „полета“, а също за „почивката“ и „храносмилането“, нали?
Кимнах, защото моята вегетативна система беше полудяла в момента.
— Лесно е, виж. Симпатиковата нервна система не е особено симпатична в крайна сметка. Само си представи — навън е хубав слънчев ден, ти караш колело в парка и изведнъж, една мечка…
Четиридесет и пет минути по-късно Диксън беше успял да ми обясни това, което моят преподавател не успя за цял семестър.
— По дяволите! Ама това е много логично — възкликнах и бързо пишех основните неща от обясненията на Диксън.
— Естествено, че е — наперено се засмя той. — Искаш да ми кажеш, че си се съмнявала в моите преподавателски способности ли? — подигра се моят учител и се хвана за сърцето.