— Голяма работа, тя е минало! — Финч се прозя, но Хънтър оспори моето изявление.
— Не, не е. Ако беше така, нямаше да ми е трудно да ти кажа, че задникът Лео и мръсницата Лили ще се женят следващия месец!
— Господи, Хънтър! — изгълча го Финч.
— Ами така е, ако наистина беше минало, нямаше да ми е трудно да му го кажа — каза Хънтър и вдигна рамене.
Липсата на дипломация и такт у Хънтър никога не са ме притеснявали. Това обаче, което каза, ме притесни.
— Тя ще се омъжи за този задник, значи? — изстрелях аз с погнуса, но с повече болка в гласа. — Какво има той, което аз нямам?
Имах нужда да си тръгна от бара, преди тотално да откача.
— Диксън? — каза Финч с глас, изпълнен със съжаление, но аз не исках да ме съжалява.
Изтрих устата си с опакото на ръката си, след като изпих открадната топла бира, станах и се надявах приятелите ми да разберат защо имам нужда да остана няколко минути сам.
— Отивам да изпуша една цигара.
Бръкнах в джоба на сакото, за да намеря цигарите си. Бях благодарен за това, че момчетата не казаха нищо и ме оставиха да си проправя път през тълпата. Излязох на тротоара, запалих едно „Боро“, вдишах толкова нужния ми никотин и се облегнах на стената. Щях да съм пълен лъжец, ако кажа, че не съм мислил за Лили, защото мисля за нея повече, отколкото бих искал да си призная. Отдавна се отказах от мечтата за сдобряване, но дълбоко в себе си исках връзката й с Лео да не се получи.
Животът ми е пълна каша и единственият човек, с когото искам да говоря, е мъртъв. Майка ми почина преди шест месеца от рак на гърдата и загубата се отрази много зле на баща ми. Той получи психично разстройство и сега е настанен в болница „Сънифилдс“. Не е ли ирония? Диксън Матюс, най-добрият психиатър в Ню Йорк, не може да помогне дори на собствения си баща. Автоматично дръпнах от цигарата. Изгубен съм в миналото — място, където е по-добре да не се връщам.
Чух оживените гласове на една двойка вляво и се зарадвах, че нещо ми отвлича вниманието. Обърнах се да видя за какво е тая суматоха и видях ниска брюнетка и един мускулест атлет, който я дърпаше малко грубо за ръката.
Тя беше слаба и неговите огромни лапи щяха да я скършат на две.
— Пусни ме! — намръщи се тя и се опита да се измъкне от хватката му.
Поздравих я наум за опитите, но изглежда, че той я държеше здраво. А този задник беше с около 40 килограма по-тежък от нея. Хвърлих цигарата в канала и реших да се намеся, защото беше очевидно, че тя искаше да се измъкне. Нейните притеснени зелени очи погледнаха в моята посока и мълчаливо ме помолиха да й помогна.
— Защо не я пуснеш? — казах твърдо и якият звяр се обърна нагло ухилен към мен.
— Защо не си гледаш твоята работа, старче? — отговори той със силен южняшки акцент.
Старче ли? Сега ще му покажа аз на този възмъжал младеж!
— Защо не внимаваш как се държиш, а? Пусни дамата!
— Или какво? — скара ми се той, но слава богу отхлаби хватката си.
— Или ще извикам полиция, защото оттук виждам следите по ръцете й, които са ясен знак, че ти си от неприятната утайка на обществото, от хората, които обичат да посягат на жени, за да се чувстват повече мъже! — посочих ръцете й и той я пусна.
— Какво ти е? — подиграх му се аз. — Правиш се на силен, защото искаш да компенсираш размера ли?
Вдигнах малкото си пръстче. Момичето се засмя, но бързо заглуши смеха си с ръка, когато атлетът се обърна и я погледна свирепо.
— Хайде де, има хапчета, които можеш да вземаш за твоя гняв, а също и за твоя малък проблем — прошепнах саркастично и посочих към чатала му.
Лицето му стана яркочервено и не можах да се въздържа да не се засмея, защото да поставиш под въпрос мъжествеността на някой мъж, винаги предизвиква желания ефект. Виждам как ме преценява и знае, че няма начин да ми налети на бой.
Младежът беше голям, но беше прекалено напомпан със стероиди и неговите смешно издути мускули нямаше да могат да нанесат удар.