— Не е счупена, но със сигурност е навехната. Хайде да те заведа вкъщи и да й сложим лед.
— Тече ти кръв — ахна тя и докосна устната ми с пръст.
Нейният мил жест ми стопли сърцето, но аз се дръпнах от докосването й, защото исках да сложим ръката й в лед, преди да се подуе.
— Добре съм, само драскотина е. Хайде да те закарам у вас, искаш ли?
Мадисън кимна. Огледах се и видях Тим, който все още се окопитваше от ударите, които му бях нанесъл.
— Добър десен удар — казах аз, прегърнах Мадисън през раменете и я поведох към колата ми.
— Благодаря — отговори тя и се опитваше да изглежда спокойна, но леките потръпвания показваха колко е разтревожена.
Гушнах я по-силно и след като тя охотно се приближи, тялото ми се зарадва от това, че има нужда от мен. Усетих първите капки на бузата си и проклех това отвратително време. Без предупреждение небето направо се отвори и започна да вали поройно за секунди.
Мадисън извика, когато я стиснах по-силно и забързах крачка, защото щяхме да подгизнем.
— Къде си паркирал? — извика тя и за да я чуя, обърна лице към мен.
— На три преки оттук.
Обувките ми джвакаха с всяка крачка, която правех. Мадисън изведнъж ме стисна за ръката и аз рязко спрях. Тя бързо си свали високите обувки и стана с 10 сантиметра по-ниска. Тя ме погледна, изглеждаше като мокър плъх, но се усмихна и кимна, след това спринтирахме до колата. Докато стигнем до БМВ-то, бяхме мокри до кости, но всичко, което имаше значение, беше да прибера вътре Мадисън и да не я вали. Отключих и на практика я бутнах на пасажерската седалка. Втурнах се към шофьорското място, отворих вратата и скочих вътре. Запалих и включих отоплението, защото чух как зъбите й тракат. Погледнах към нея и видях мокрите й дрехи, които бяха залепнали за тялото й.
— По дяволите това време! — изръмжах и отметнах мократа си коса, за да видя задръстения път. Тъкмо щях да тръгна и чух Мадисън да проклина:
— По дяволите!
Обърнах се към нея и попитах:
— Какво има?
Тя отново пропсува, въртеше се, вдигна си дупето от седалката и провери под нея.
— По дяволите, загубила съм си чантата — каза тя леко хълцайки.
Чак сега, когато ми помина, забелязах, че очите й са леко замъглени.
— Помниш ли кога за последно беше с теб?
Тя поклати глава и мократа й коса беше залепнала по дългия й врат.
Погледнах бурята навън и видях, че дъждът е придобил библейски размери. Разкопчах колана и бях готов да изляза в изливащия се дъжд, но Мадисън хвана ръката ми и ме спря.
— Не можеш да излезеш в тая буря, пък и сме в Ню Йорк. Най-вероятно е намерила своя нов дом — обясни тя и се загледа в прозореца.
— А нещата ти?
— Няма проблем. Нямаше почти нищо вътре — само ключовете ми, малко пари, балсам за устни и дъвка.
— Пияна ли си? — попитах я и се усмихнах.
Мадисън наведе лицето си, притеснена.
— Не, не точно. Всъщност не мисля — отговори тя, а парното духаше в заплетената й коса.
— Не си сигурна? — попитах объркан и отново закопчах колана си.
Мадисън поклати глава и срамежливо отговори:
— Не съм голям пияч, пия едно или две и са ми достатъчни. Включих на скорост и потеглих, знаех, че трафикът ще е кошмарен, докато се доберем до вкъщи.
— Евтина пияница. Мечтаната среща на всеки мъж — пошегувах се аз, но спрях, защото осъзнах какво точно казах.
Мадисън сухо се присмя.
— Мда, ами точно там е проблемът.
— Кой проблем?
— Ами мечтаната среща, която ме накара да пия.
— Нещо не разбрах — бях се фокусирал върху пътя.
Кожата изскърца при движението на Мадисън и се чудех дали съжалява за това, че се беше разкрила. Но тя ме изненада и каза:
— Днес се запознах с родителите на Дейвид.
— Така ли? — попитах, въпреки че знаех прекрасно, че ще се вижда с тях, тъй като бях чул разговора.
— Да — отговори тя и нещо натежа в гласа й.
— Как мина? — опитах се да звуча небрежно.
— Страхотно — отговори тя и въздъхна.
— Това е добре, нали? — попитах и стиснах здраво волана.
— Да, предполагам. Те са добри хора, сърдечни и разбрани.
— Но?
— Но, не знам. Прекалено са мили и разбрани. Господи, какво ми става? — извика тя и зарови лице в ръцете си.
Посегнах към нея и открих лицето й.
— Нищо ти няма. Казвам го, защото това ми е работата и разбирам от тези неща — казах и се опитах да разбера малко повече.
— Напротив, има ми! — тъжно прибави тя и подсмръкна.
Бързо я погледнах и видях няколко сълзи да потичат от прекрасните й зелени очи. Нейната тъга ми късаше сърцето, затова реших да съм директен, защото не можех да понеса така да се самообвинява.