— Оттам, където съм седнал, не виждам нищо друго освен съвършенство.
Изскочи от устата ми, преди да мога да се спра, надявах се да не я изплаша с тази моя честност. Съсредоточих се в пътя и чаках отговора й.
— Благодаря ти, Диксън — прошепна тя след една минута мълчание. — Само ако беше истина…
Какво крие? Всички имаме минало, но миналото на Мадисън ръководи бъдещето й. Лекарят в мен иска да разбере и да я анализира. Но мъжът в мен искаше да я прегърне и да й каже, че всичко ще бъде наред. Не разбирам защо се чувствам така, но има нещо вътре в нея, което ме кара да искам да бъда по-добър човек.
— Къде отиваме? — попита тя.
Аз поклатих глава и си проясних мислите. По дяволите, карах в противоположна посока от дома на Мадисън и без да искам, се озовах в моя квартал. Дъждът валеше със страшна сила, чистачките ми работеха на бързи обороти и се опитваха да смогнат с изливащия се ад.
— Към нас — казах аз и бързо обясних, преди да се изплаши. — Няма как да те оставя в дъжда без ключ да се опиташ да влезеш в сградата. Мислех си, ако искаш да се обадиш от моя телефон, който остана вкъщи, на някого, който има допълнителен ключ. Ако искаш мога да те оставя някъде другаде? — предложих и се надявах страшно много да не каже „у Дейвид“.
Тя замълча за малко, преди да кимне, и аз изпуснах неволно дъха, който бях задържал.
— Ще се обадя на Мери. Въпреки че най-вероятно няма да се е прибрала. Мислех да се срещна с нея, но…
Тя млъкна, прехапа долната си устна и дръпна колана си нервно. Чудех се какво искаше да каже, но не настоях. Още повече по начина, по който присви очи, вероятно няма да искам да знам.
— Благодаря, че ме спаси отново! — каза тя. — Сигурно си мислиш, че съм тежък случай.
— Какво? — ахнах аз и завих към подземния паркинг. — Защо, по дяволите, бих си помислил такова нещо?
— Защото или падам и се наранявам, или се разправям с бившия си, когато си наоколо. Или ти изпращам омиротворяващо парче чийзкейк и ти не се обаждаш цяла седмица — прибави тя и въздъхна.
Паркирах на мястото си, загасих и се завъртях, за да я погледна в лицето, разкопчах колана си. Тя нервно си движеше ръцете в скута и не искаше да ме погледне.
— Не мисля, че си тежък случай — отговорих твърдо.
— Тогава защо не ми се обади? — попита тя и вдигна очи, за да срещне моите. — Исках да ти се извиня за това, че бях негостоприемна домакиня и ти изпратих чийзкейка. Но след като не се обади, помислих, че може да не си го харесал. Или не харесваш мен — тя отново наведе поглед.
Това момиче разбива моята смелост с нейната честност и осъзнах, че сигурно е заради алкохола, защото това е нещо в Мадисън, което не съм виждал. Тя обикновено прикрива чувствата си. Не можах да се въздържа и попитах:
— За протокола да кажа, че харесвам чийзкейк… и теб.
Но хипотетично казано, ако не харесвах нито едно от двете, какво значение ще има? Мадисън си вдигна погледа и прехапа устната си.
— Бих казала, че си луд, за да не харесваш чийзкейк. Имам предвид, че това е безумен разговор — каза тя с треперещ глас.
— И ако хипотетично бях казал, че не те харесвам? — сухо попитах и се наведох напред малко.
Тя преглътна и погледът ми слезе към гърдите й, които прозираха през белия копринен потник, който беше още влажен от дъжда. Дантеленият сметанов сутиен ясно се виждаше през мокрия плат и устата ми се напълни със слюнка при тази непорочна гледка.
— Аз, аз бих… — тя заекна и нервно потрепери. — Много щях да се разстроя, ако не ме харесваш, Диксън — прошепна тя и се наведе напред, а нейният дъх се смеси с моя и стана един.
— Защо? — попитах я и също се приближих още малко, очите ни се срещнаха.
Потиснах моя стон, след като видях как овлажни долната си устна. Нейният розов език правеше невъобразими неща с либидото ми.
— Защото ми харесва да си ми приятел — това подейства като кофа с ледена вода на пощурелите ми хормони.
Не позволих на моето самообладание да ми се изплъзне и се усмихнах.
— Аз също искам да сме приятели.
Мадисън се усмихна с противоречиви чувства и аз не можах да се въздържа, наведох се напред, нежно я погалих по бузата и оставих невидими следи.
— Хайде да влезем вътре, защото трепериш.
Тя отговори бързо:
— Не ми е студено.
— Зъзнеш — казах аз, като гледах как е настръхнала.
— Така ли? — попита тя и погледна към устатата ми.
Влажният въздух в колата запоти стъклата и мозъка ми и ни забули от света. Все едно другият свят не съществуваше и бяхме само аз и Мадисън, не можах да се сдържа и се приближих към нея, като не оставих пространство помежду ни. Нещо магично ме дърпаше и не ми беше във властта да го спра. Но кой съм аз, да се противопоставям на природата. Дъхът на Мадисън остана в гърлото й и само няколко милиметра разделяха устните ни, тя разтърси глава дръпна се назад бързо, очите й бяха потъмнели.