— Ето, заповядай — каза Диксън и ме извади от мислите ми, като ми подаде виненочервена кърпа и телефона си.
Благодаря. Пуснах измисления кок и започнах да си подсушавам косата, като обръщах внимание на подгизналите краища.
— Искаш ли нещо за пиене? Кафе, чай, вода? — попита той, докато подслушваше врата си.
— Само вода — отговорих аз, защото моето подпийнало тяло има нужда от Н2О.
— Разбира се — и той отново изчезна.
Не съм сигурна дали така ми се струваше, или беше нервен, но отхвърлих тази мисъл и се обадих на Мери. Тя не вдигна, както и очаквах. Можех да звънна на Себастиан, но не исках да тревожа него и мама в 2.00 часа през нощта. Диксън се върна с чаша вода и пакет лед.
— Чухте ли се? — попита той и видях, че се е преоблякъл с тъмносиня тениска.
Поклатих глава.
— Не, не вдига, пак ще звънна.
След като десет пъти не ми вдигна и не ми отговори на няколко съобщения, аз се предадох.
— Ще извикам такси — казах и въздъхнах.
Една гръмотевица толкова силно прогърмя, че извиках и изпуснах леда на пода.
— Мразя бурите — обясних аз и сложих ръка на сърцето си.
— Ами тогава няма как да си тръгнеш — каза Диксън, вдигна ледчетата и ги сложи отново върху наранената ми ръка.
— Какво предлагаш тогава?
Вдигнах погледа си и срещнах неговия. Беше ми станало толкова мило от това, че искаше да се погрижи за ръката ми.
— Ами… можеш да останеш тук — небрежно предложи и стисна още по-силно ръката ми.
— Тук ли? — ахнах аз и сърцето ми пак започна да препуска.
— Ами, да, аз ще спя на дивана. Никакъв проблем.
— Не, не мога — бързо отговорих аз, защото щеше да бъде грешно.
— Какво? Да останеш тук ли? — попита той, веждите му се събраха и той пусна ръката ми.
Да, не трябва да оставам тук. Но става късно и не мога да измисля друго. В момента съм на кръстопът и реших, че искам Диксън в живота си, въпреки че се виждам с Дейвид. И това не означава, че с Диксън не може да сме приятели. Това е част от това, че продължавам напред. Така че с това утвърждение наум поясних:
— Не мога да ти позволя да спиш на дивана — щях да се чувствам ужасно да го изритам от собственото му легло.
— Нямам против — каза той с усмивка и кръстоса ръце пред широките си гърди.
— Да, но аз имам — упорито спорех аз, — ще спя на дивана.
— Моля те, не ставай смешна, няма да спиш на дивана.
Внезапно ми хрумна нещо доста дръзко.
— И двамата сме големи хора. Можем и двамата да спим на твоето легло, ако нямаш нищо против! — прибавих, като не исках да звуча нахално.
Самодоволна усмивка цъфна на лицето му и той каза:
— Ако не хъркаш, разбира се, си добре дошла в леглото ми.
Засмях се от факта, че се шегува.
— Ами не, доколкото знам — признах си аз.
Диксън кимна и бавно започна да сканира тялото ми, а бузите ми пламнаха.
— Искаш ли някакви дрехи и да си вземеш душ? — попита той и преглътна.
Сетих се за прогизналия си потник и кимнах.
— Да, моля те. Съжалявам, че се натрапвам.
Той поклати глава и мократа му коса се разхвърча в прекрасни непокорни пръски.
— Не се натрапваш въобще.
Диксън тръгна към коридора и аз осъзнах, че искам да попитам коя беше блондинката, която го докосваше. Но какво право имам? Той може да се вижда с когото си поиска. Нали сме само приятели?!
ГЛАВА 20: ЗА ПЪРВИ ПЪТ
Диксън
Това беше лоша идея — откъдето и да го погледнеш. Отгоре на това не мога да си мръдна погледа от Мадисън, която загаси лампата в банята и влезе в спалнята. Моята тениска с Айнщайн й стоеше като рокля, а крачолите на пижамата се влачеха по пода, дори и след като ги беше навила няколко пъти. Мади подсъзнателно вдигаше широката яка, но тя се плъзгаше по рамото й.