— Диксън! — извика Кончита иззад ъгъла.
— Добро утро, Кончита! — отговорих с усмивка, а едрата дама дойде, куцукайки, и ме целуна по двете бузи.
— Dove sei stato? — попита тя и ме смъмри за това, че не се бях появявал от много време.
— Много работа — отговорих на английски, защото Мадисън изглеждаше напълно изгубена в превода.
— Работиш прекалено много — каза Кончита със силен италиански акцент. — Виж се само колко си слаб. Хайде, сядайте. Ще ви донеса фрители кон рикота и малко пане.
— Благодаря ти, но искаме само кафе и разни сладки неща — казах аз и посочих към големия избор на сладкиши.
— Между другото, това е Мадисън — прибавих и Мадисън се усмихна.
— Приятно ми е — каза тя и ме изненада, като се наведе и целуна Кончита по бузите, преди да седне.
Когато Кончита ме погледна одобряващо, вече знаех какво си мисли.
— Ти си принчипеса — каза тя и Мадисън се засмя.
— Благодаря. Така мисля.
Кончита се изкикоти и ме погали по ръката.
— Mi piace il suo (Тя ми харесва) — каза тя и повиши глас одобрително, преди да отиде към кафемашината.
Седнах и погледнах към Мадисън, която гледаше кафенето с благоговение.
— Олеле! — очите й се разшириха от огромното тестено разнообразие, което виждаше.
Тъй като съм израснал сред тези традиционни италиански храни, бях забравил какъв изумителен културен шок могат да бъдат. След като Мадисън седна и плесна с ръце, знаех, че не е толкова изумена, колкото щастлива.
— Това за нас ли е? — попита тя Кончита, която донесе пълна чиния със сладки неща в набръчканата си ръка.
— Си, принчипеса — отговори тя и я сложи на нашата маса.
— Благодаря — казах и погледнах Кончита, която познавам откакто се преместих в Манхатън.
— За теб винаги — отговори тя и аз нежно я стиснах за ръката.
Една въздишка ме накара да се обърна към Мадисън, която мляскаше щастливо каноли.
— Леле, това е много добро — каза тя замечтано и отхапа още веднъж.
Когато розовия й език се показваше и облизваше следите от сладка рикота по устните й, едва запазвах самообладание.
— И така — казах, защото имах нужда от незабавно отвличане на вниманието, — щях да помогна, но виждам, че явно си си взела допълнителния стомах.
Мадисън спря да дъвче и аз се подсмихнах, като видях, че се почувства виновна. Тя бързо преглътна.
— Хвана ме, не ям често сладко и когато го правя, се наслаждавам изцяло на удоволствието, извинявай — каза тя притеснена.
— Няма въобще за какво да се извиняваш — подчертах и бутнах чинията пред нея. — Харесва ми, че не се притесняваш да ядеш така пред мен.
Мадисън се усмихна и стеснително посегна към поредното сладко.
— А защо не ядеш сладко? — попитах и си откраднах една плодова тарталета. — Не вярвам да е заради килограмите?
Мадисън спря да дъвче и бузите й побеляха.
— Това беше комплимент — обясних и се зачудих какво казах грешно.
Тя кимна, но бутна чинията встрани, а аз объркано повдигнах вежди.
— Добре ли си? Обидих ли те по някакъв начин? Имах предвид…
Но тя ме прекъсна:
— Знам какво имаше предвид — каза тя и наведе очи. — Благодаря ти, аз — тя пое дълбоко въздух, преди да продължи — бях дундесто дете и ами… нещо, хм, беше…
Видях, че не искаше повече да говори и мачкаше салфетката в ръцете си.
— Всичко е наред — пресегнах се през масата и покрих ръката й с моята, преди да скъса салфетката наполовина.
Ръката й трепереше под моята и аз лекичко я стиснах.
— Ако някога искаш да говорим не като психиатър и пациент, а като Диксън и Мадисън, съм насреща! — казах й го, защото исках да знае, че никога няма да я анализирам или да я накарам да се чувства като на терапевтична сесия.
— Благодаря, Диксън — каза тя и изтри една сълза.
Кончита дойде с кафетата и аз неохотно пуснах ръката на Мадисън.
— Грацие — казах аз, извадих портфейла, но тя ми бутна ръката.
— Не ме обиждай, дете — каза твърдо тя и се усмихна, а аз знаех много добре, че е по-добре да не споря със сицилианка.
— Благодаря ти. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш! — казах аз и тя кимна.
— Ти само идвай и води принчипесата с теб — каза тя и погледна към Мадисън, която се изчерви.
— Имаме сделка — казах аз и тя се наведе да ме целуне по бузата.
Кончита отиде да обслужи друг клиент и Мадисън попита:
— Откъде я познаваш? Изглежда се познавате отдавна.
— Познавам Кончита откакто се преместих в Манхатън. Това кафене беше спасението на трима ни с Финч и Хънтър по време на колежа. Без нейното двойно еспресо, смея да кажа, че щях да проспя половината си изпити.