Включих си телефона и видях, че е понеделник вечер, не можах да повярвам, че съм проспал целия уикенд. Но какъв беше смисълът да съм буден? Телефонът ми дрънна, имах ново съобщение. Като видях кой е подателят, едва не паднах на земята.
Липсвах ли ти?
Съобщението ми се подигра с намигнато човече. Наистина не знам какво да мисля и защо, за бога, Джулиет ми пише?! Честно казано, се надявах да е забравила изцяло за мен и да е преминала към следващата бройка. След като ми изпрати втори есемес, разбрах, че съм сгрешил.
Липсваше ми. Целият.
Трудно ми беше да се досетя коя част точно й е липсвала най-много. Реших да отговоря, защото, ако не го направя, тя ще продължи да ми пише все едно нищо не се е случило.
Здрасти, Джулиет. Какво искаш?
Не е най-добрият начин да кажеш здрасти на някого, с когото си спал, но не съм в настроение за нейните формалности.
Чудех се в колко часа трябва да сляза за церемонията?
Прочетох съобщението два пъти, защото не исках да повярвам, че означава това, което означава. Беше истина. Да не е луда? И след като изпрати поредния есемес, вече знаех, че отговорът е да.
Нямам търпение да ти покажа роклята… и това, което е под нея.
Да не би да съм телепортиран в зоната на здрача без мое знание?! Защо, по дяволите, си мисли, че все още е поканена?!
Мислех, че речта с теза „беше интересно, но мисля, че е най-добре да спрем да се виждаме“ е направила ясни намеренията ми, но тя явно си мислеше, че е нещо като любовна игра. Време е да кажа нещата в прав текст.
Извинявам се, ако се е получило някакво недоразумение, но мисля, че бях ясен. Между нас всичко свърши. И в тази връзка, да се появиш на събитие, което е много важно за мен. наистина не е подходящо. Извинявам се, ако съм те объркал.
Това е най-милият начин, по който мога да й кажа да се разкара. Нямам времето и търпението да продължавам с това. Всъщност съм обиден, тъй като тя си мисли, че може да ми пише след толкова време и да вярва, че ще се хвърлим в леглото.
Моят къркорещ корем ми се развика и настояваше да спра да се правя на ударен и да отида да ям. Изпратих кратко съобщение на Финч, Хънтър и Сузана, че съм жив. Оставих си телефона в стаята, взех портфейла и ключа и тръгнах да търся храна.
Яркият залез освети моите чувствителни към светлина роговици и реших да хапна в ресторанта на хотела, явно не бях супер готов да се срещна със света. Бях и още малко пиян, но с две бутилки уиски за един уикенд нямаше как да е другояче. Като погледнах менюто, реших от лакомия да си направя пир и да наваксам за изгубеното време. След като поръчах, започнах да си ровя в айпада и да набера някакви записки, които пишех на хартия в момента. Най-накрая имах време да се съсредоточа върху моето изследване и планирах да оползотворя всяка секунда, така и така ще съм сред познати колеги, които ще оценят моите открития.
Бях се увлякъл в последния брой на Medical Journal и не бях забелязал, че някой стои до мен. Погледнах нагоре и видях синеоката сервитьорка, която ми беше взела поръчката, да стои до масата.
— Искате ли да ви донеса още една бира? — попита тя и погледна пълния ми будвайзер.
— Засега не — забелязах, че гледа към айпада ми.
— За лекарската среща ли сте тук? — разтече се тя и посочи над главата си, имайки предвид балната зала, в която щеше да се проведе церемонията.
— Да.
— Това е супер — каза тя и сложи един рус кичур зад ухото си.
— Лекар ли сте?
— Психиатър съм — отговорих аз, махнах очилата си и отпих от бирата.
— Значи можете да четете в умовете на хората или нещо подобно?
Не бях сигурен дали се шегуваше, или не, затова се засмях, за да не я обидя.
— Това е един от многото ми таланти.
— Вярвам ви — каза девойката, гласът й се снижи и тя леко се приближи към мен. — Какви други таланти имате, докторе?
Господи, наистина беше лесно. Мислех си, че ще оставя жените встрани след всичко, което се случи, но няма. Свих пръст и я приканих да се приближи, тя се подчини и си подаде ухото, след като й направих знак, че е тайна.