— Май е по-добре да ти покажа — казах аз, а гласът ми беше пълен с кухо обещание.
Тя се закикоти и се дръпна, но успях да видя желанието в очите й.
— Може да ми покажеш, след като ми свърши смяната. Приключвам в 22.00 часа.
— Така ли, сладурче? Ще го имам предвид.
Бузите й пламнаха, устата й се отвори и да, чувствам се като дърт мръсник, защото изглеждаше на не повече от 21 години, нооо когато е в Рим (Бостън), не се брои…
Тя бръкна в джоба на престилката си, извади един тефтер и бързо написа нещо.
— Заповядай, красавецо! — плъзна номера си по масата. — И да се обадиш, ще чакам.
Посегнах да го взема, но тя си остави ръката върху моята.
— Между другото, ти ще свършиш в 22,05 — каза предизвикателно.
Тя ми намигна престорено свенливо и тръгна, като се постара да мога да видя ясно стегнатото й дупе. Докато я гледах как се скрива от погледа ми, сгънах листчето и си го сложих в джоба.
Наистина не трябва да се занимавам с жени, защото точно преди пет минути имах намерение да се отдам на изследването. Но на Джак му става скучно от много работа и липса на забавления. В момента, в който фразата се отпечата в ума ми, се свих, защото ми напомни за Мадисън. Много неща ми напомняха за нея. Последният месец беше труден и съм достатъчно мъж, за да призная, че мисля за нея от време на време. Чудя се как е, какво прави, с кого го прави, но най-вече се чудя дали мисли за мен поне наполовина, колкото аз мисля за нея. Издишах раздразнено и казах на себе си, че това е последният път, в който допускам моите мисли да се насочат към нея, защото липсата на контакт е сигурен знак, че ме е забравила — каквото трябва да направя и аз.
— Диксън? — чух аз и вдигнах поглед, за да срещна милото, потъмняло лице на моя стар професор от колежа — доктор Уелингтън.
— Доктор Уелингтън! — казах аз изненадан. — Какво правите тук? — станах и му подадох ръка.
— Ще изнасям лекция като гост на церемонията, което е пълен абсурд. Не мога да си представя какво си мислят, че ще каже стар глупак като мен, което да бъде интересно на младите хора? — скромно отговори той и аз се засмях.
— Не бъдете смешен, вие ме научихте на всичко, което знам. Без вас, смея да кажа, щях да съм се отказал още след първия семестър.
Доктор Улингтън се засмя и аз го потупах по гърба.
— Благодаря. Ще го приема за комплимент, защото чух че вие сте доста известно име, доктор Матюс.
— Единствено благодарение на вас. Заповядайте, седнете! — посочих мястото срещу мен.
— По-добре не. Тук съм с някого.
— О, какъв сте Казанова — намигнах шеговито аз.
Доктор Уелингтън отново се захили и поклати глава, тънката му сива коса се развя от движението.
— Въобще не е това, тя може да ми бъде внучка. Студентка ми е.
— Не знаех, че още преподавате — казах и кимнах.
— Да, от време на време. Само обща психология — отговори той. — Тази студентка показа страхотен потенциал и управителният съвет поиска да доведа нея и още един студент с мен, защото виждат бъдеще и в двамата. Мисля, че просто искат да се изфукат с нея пред големите имена. Нали знаеш „Колумбия“ колко обича да се хвали със студентите си, като станат голяма работа.
Кимнах, защото беше прав. Колежите обичаха да се надуват, че са обучавали следващите светила, което им дава основание да правят таксите с астрономически размери.
— Всъщност тя по някакъв начин ми прилича на теб — каза той с игриво пламъче в очите.
— Какво, дразни ли много? — отвърнах аз и доктор Уелингтън се ухили.
— Да, и това също. Трябва да тръгвам, защото не е хубаво да оставяш красива жена да те чака.
— И аз така знам. Беше ми много приятно да се видим пак, доктор Уелигтън.
— Моля те, наричай ме Макс. Формалностите са само за учебната зала и дори там са напълно ненужни.
Усмихнах се, доволен, че неговата скромност беше останала непокътната.
— С нетърпение ще чакам да чуя речта ви на церемонията.
— Благодаря, Диксън. Ако ти досадя до сълзи, се чувствай свободен да хвърлиш филия хляб по мен.
— Няма как да стане, но добре, обещавам!
— Тук ли си отседнал тази седмица?
— Да, исках да изляза от лудницата — признах аз. — Работя и върху една статия за връзките между невробиологията и пристрастяването, като се съсредоточавам върху емпиризма и биогенетизма. Имах нужда от малко почивка, за да я завърша.
— О, много интересно! Ще ми е много приятно да чуя какво си открил — каза Макс и ученият в него се оживи. — Искаш ли да го направим утре сутрин около 8,30 на закуска?
— Чудесно звучи.
Наистина щях да се радвам да чуя мнението на Макс. Да се консултирам с някого, който има неговата начетеност и опит, можеше да ми даде насоки, които не съм изследвал напълно.