— Хайде де! Трябва да има едно нещо, което правиш и което не ти се отразява добре, но наградата, стимулът, който получаваш от това лошо действие, да те кара да продължаваш да се връщаш за повече.
Цялата маса мълчеше и чакаше моя отговор. Но когато Диксън арогантно допълни: „Вероятно си доста по-объркана, отколкото първоначално си мислех“ изгубих своето хладнокръвие и го осведомих за единственото нещо, към което бях пристрастена:
— Очевидно се влюбвам в грешните мъже. Но знаете ли, доктор Матюс, наградата наистина не си заслужава болката.
Лицето му се омекоти за секунда, но след това върху него се появи безсърдечната маска на човек, когото не познавах.
— Ако ме извините… — изстрелях и скочих от стола си, защото бях на ръба да се разплача.
Бързо се отправих към вратата, защото не бях способна повече да го гледам. Влязох в празния асансьор и избухнах в плач, закрих устата си, за да заглуша сълзите си. Как може да е толкова подъл? Да, не се разделихме по най-добрия начин, но неговото представление беше крайно жестоко. Никога не бих го изложила пред други хора, особено пред доктор Уелингтън или пък да флиртувам с мои връстници. Неговите действия днес ми показаха съвсем ясно, че не му пука. Може би никога не му е пукало. Изтрих сълзите си, излязох от асансьора, потисната, и унило продължих към стаята. Събух си обувките, свалих петносаната рокля, сложих знака „Не ме безпокойте“ на вратата и се пъхнах в леглото. Надявах се да не сънувам, защото сънищата с доктор Матюс вече не бяха добре дошли.
ГЛАВА 27: РАЗПЛАТА
Диксън
Аз съм мръсник. Това, което направих тази сутрин на закуската, беше, честно казано, нетрадиционно, но да премахнеш навика, означава наистина да премахнеш навика. Нямаше да мога да изключа Мадисън от живота си с половинчати опити, защото по начина, по който ме гледаше, знаех, че и тя усеща същото. Това невидимо електрическо напрежение още веднъж мина между нас и за да я премахна от живота си, тя трябваше да е тази, която си тръгва, защото не мисля, че аз мога да бъда този, който ще скъса връзката. Мадисън направи своите намерения ясни, когато си тръгна от апартамента ми и каза да я оставя на мира. В същото време не мога да не мисля върху това, което каза — че тя очевидно си пада по грешните мъже. Тоест небрежно си призна, че си пада по мен. Но ако е така, защо така откачи, като бяхме у нас. И по-важното е защо не се обади? Нямам представа дали все още се вижда със смотаняка. Убеден съм, че миналото на Мадисън я спира да продължи напред. Тъжното е, че никой не може да се пребори с тези демони, освен самата тя. Не мога да я притисна да ми разкаже тайните си или да я принудя да бъде с мен. Ако настоя, съм сигурен, че ще се отдръпне. Добре, какво да направя?
Мразя да се чувствам по този начин и в такива случаи обикновено потушавам моята нервност и губя себе си в удобството, което само едно топло тяло може да предложи. Но сега не искам това. Изпъшках, затворих лаптопа и реших да отида до фитнеса. Беше 22,30 часа и единственият начин да поспя малко беше да потичам, докато се изтощя напълно. Но колкото и бързо да тичам, знам че Мадисън ще бъде две крачки пред мен.
Петък вечер е и повечето от гостите бяха пристигнали за церемонията, която ще бъде утре вечер. Цяла седмица се бях барикадирал в стаята си и честно казано, беше приятна промяна да се съсредоточа върху книги, а не върху цици. За съжаление, отшелничеството ми трябваше да мине малко встрани, защото всички участници бяха поканени на вечеря преди церемонията и нямаше да бъде умно от моя страна да я пропусна. Беше официално събитие, затова се облякох в костюм на тънки райета, но пропуснах елечето, защото жегата е отвратителна и нямах намерение да ми капе пот в шампанското.
Докато вървях към асансьора, се сблъсках с Чад Търнър, моят приятел от борда на Психиатрия и поведенчески науки, и жена, която предполагам беше новата му приятелка, а нейният огромен пръстен ме заслепяваше с чисто новия си блясък. Беше по-млада от него, на не повече от 40 години.
— Диксън, колко се радвам, че те виждам! Сега ли пристигна? — каза весело Чад и си протегна ръката.
— Не, дойдох преди няколко дни. Имах нужда да се махна от града — натиснах бутона, като пренебрегнах хищните очи на брюнетката до Чад.
— Да, Ню Йорк може да бъде много изморителен. Успя ли да се забавляваш и да си починеш?
Като влязохме асансьора, брюнетката съвсем явно се приближи до мен и аз толкова явно се отдалечих от нея.
— Да, беше много добре, въпреки че нямах много време да разглеждам, защото работих върху едно изследване.