— Нека първо да мине вечерта — отговорих, защото не исках да съм този, който първи ще го изрече.
— Добре, трябва да отида да намеря какво да облека. Не съм си взела толкова много хубави неща и имам нужда от повече време, за да пробвам и сглобя нещо представително — каза тя и изтри сълзите си.
Опита се да стане и аз я спрях, като сложих ръка върху нейната. Тя погледна към „връзката ни“, знаех, че й харесва. Пренебрегнах непрекъснатите искри и казах.
— Остави това на мен.
Когато Мадисън вдигна учудено вежди, аз се усмихнах.
— Позволи ми да направя това за теб.
Тя разбра какво имам предвид и кимна.
— Добре, ще чакам в стаята си. Номер 235 е.
— Чудесно, ще се видим в лобито в 19,00 ч., нали? — попитах и все още не вярвах, че се съгласи да ми бъде приятелка за тази вечер.
— В седем да е — отговори тя и стана.
— До скоро.
— До скоро — повторих и я гледах как си тръгва от мен.
ГЛАВА 29: МОЕТО МОМИЧЕ
Мадисън
След като се опитах да мразя Диксън, в което се провалих, реших да го намеря и да се изправя срещу него, защото чувството на съжаление в стомаха ми буквално ме разболяваше. Беше ми лошо от това, че го мъмрех в ума си и знаех, че единственият начин да го преодолея, беше да говоря с него лице в лице.
Беше лесно да вляза в ролята на негова приятелка и тъй като бях емоционално обвързана, нямаше нужда дори да се преструвам. Веднага след като се върна в Ню Йорк, щях да се изправя срещу призраците си, вместо да се опитвам да избягам от тях. Не знам дали тази сила дойде от обстоятелството, че се срещнах с Диксън, но каквото и да е, се радвам, че най-накрая имах смелост да направя това, което трябва. Моят страх защитава моя нападател и ми писна той да живее на светло, а аз на тъмно. Само да намеря своята светлина и ако Диксън още ме иска, тогава ще настъпи нашето време. Дотогава трябва да работя върху това да стана по-силната личност, която винаги съм искала да бъда. Или, както той каза, може би ще бъдем заедно в друг живот.
Но първо по-важните неща — трябва да мине вечерта. Диксън прозвуча неопределено и двусмислено, като каза „остави това на мен“. Не исках да споря с него, защото и двамата искахме да поправим всичко, което се беше изкривило между нас, а да правим малки жестове един към друг, беше първата стъпка.
Когато на вратата се почука в 16,00 часа, толкова се развълнувах, че стигнах до там с един разкрач. Отворих и видях пиколото, който държеше черен калъф за дрехи.
— С комплименти от доктор Матюс — каза той и ми подаде калъфа.
— Благодаря — посегнах към портфейла за бакшиш, но той ми махна.
— Не, благодаря, госпожице. Доктор Матюс за всичко се погрижи. Приятна вечер.
Кимнах и бързо затворих вратата, ентусиазирана от това да отворя калъфа и да видя какво има вътре. Отворих ципа и едва успях да си поема въздух, като видях най-уникалната рокля, която съм виждала през целия си живот. Беше коктейлна копринена рокля в кралско синьо, декорирана със сини пайети — така горната част на тялото ми нямаше да е на показ. Като я облякох, забелязах, че се движи по земята много елегантно. Деколтето беше доста отворено в сърцевидна форма. Не се съмнявам, че точно затова го е избрал. Внимателно разстлах роклята на леглото и проверих размера. Той е толкова внимателен към детайлите и не бях учудена, че ми е точно по мярка.
Започнах да търся обувки, които да й отиват. Претършувах багажа и си спомних, че съм взела само едни черни на висок ток, които щях да сложа с роклята, която бях решила да облека тази вечер. Трябва да свършат работа, защото нямах други.
Когато чух пак да се чука на вратата, се учудих кой може да е, защото казах на доктор Уелингтън, че ще придружа Диксън тази вечер. След като ни видя в действие, той беше разбрал, че е имало нещо помежду ни и помислил, че е добра идея да поговорим за проблемите, които имаме.
Когато отворих, на вратата стоеше пиколото от преди малко.
— Здравейте, госпожице. Още веднъж — с комплименти от доктор Матюс — и ми подаде голяма хартиена торба.
Развълнувано я взех, защото не очаквах друг подарък. И определено не очаквах да е толкова скъп, защото, както видях по брандираната торба, беше направен от дизайнера на роклята. Когато се съвзех, бръкнах за бакшиш, но той отново махна с ръка и каза:
— Доктор Матюс е много щедър господин.
След това докосна шапката си за поздрав и си тръгна. Стоях без думи, но успях да затворя вратата след себе си. Сложих торбата на бюрото и видях, че в нея има кутия за обувки и още една по-малка правоъгълна кутия. Отворих кутията за обувки и като дръпнах бялата хартия, бях впечатлена от сребристи сандали с каишки. Бяха много красиви и въпреки че имаха доста висок ток, знаех, че ще си паснат с роклята идеално.