Съдията подписа и запечата своя доклад за префекта, като нареди на сержант Хун да го пъхне в голям официален плик. Отиде до стойката с легена в ъгъла и разтърка лицето и шията си с хавлия, натопена в студена вода.
— Случаят е приключен — съобщи той на сержанта. — Не ми се вярва утре в съда Ян да каже нещо неочаквано. Според мен формално ще признае, че е бил подбудител при премахването на Ли Къ, че е убил съдружника си Сенсан и че е отсякъл главите на жертвите, за да подмени телата и да прикрие татуировката, която би ни насочила към храма и заровеното в него злато. Трябва да поеме и вината за убийството на стражника. Мисля, че самият е напълно наясно, че с него е свършено и че нищо не би могло да го спаси от най-суровата екзекуция, предвидена в закона. Докато го заключвали в килията, изглеждал напълно примирен със съдбата си — съдията млъкна. Извади от ръкава си гребен и зареса брадата и бакенбардите си. После изгледа втренчено сержанта и продължи: — И все пак, Хун, предполагам, съзнаваш, че ни остават известни празноти за попълване. Не възнамерявам да продължавам официалното разследване в каквато и да било посока, ала смятам за свой дълг да се уверя в някои предположения. Ма Жун все още е зает в храма с почистването на криптата. Ако ти не се чувстваш много уморен, бих искал да ме придружиш за едно кратко посещение в града.
— С радост ще ви придружа, господарю — отвърна тихо сержантът, — защото разговорът, предполагам, няма да е от най-приятните.
Съдията Ди се усмихна вяло. Колко тънко старият му другар умееше да отгатва неговите настроения.
— Благодаря ти, Хун. Ще тръгнем така, няма да се преобличаме, но ще излезем през задната врата на съдилището. На улицата ще наемем носилка.
Носачите свалиха двойното кресло пред Храма на бога на войната. Докато съдията Ди се разплащаше с тях, сержант Хун се запъти към двама безделници, седнали на широките стъпала пред каменната порта. Попита накъде да върви, за да стигне до старата казармена барака, в която имало евтин бардак. Те му посочиха пътя и се изкискаха мръснишки.
Съдията Ди и сержант Хун тръгнаха към бедняшкия квартал. Едно хлапе от улицата ги отведе до самата барака на ъгъла. Всички прозорци на разнебитената постройка бяха отворени в този час и от тях се бяха надвесили крещящо гримирани жени. Те си вееха с евтини копринени ветрила и с вулгарни подвиквания канеха минувачите. Но мъжете на улицата не им обръщаха никакво внимание. Събрани на групички, те оживено обсъждаха потресаващите събития в изоставения храм. Явно скитниците, лепнали се за ескорта на съдията Ди, бяха побързали да се върнат, за да разнесат навсякъде из града новината. Съдията раз позна сводестия прозорец с решетка по описанието на Ма Жун и до него — ниския тъмен вход за мазето, напомнящ преддверие на гробница. Той тръгна надолу по стръмните стъпала, следван от сержант Хун.
След врявата отвън тишината, която ги захлупи, им се стори тягостна. Старчето в черно все така седеше на прозореца, опряло глава на бамбуковата тояжка между коленете си. В дъното на помещението свещта хвърляше бледо зарево върху едрата глава на велика на, положена върху скръстените му ръце. Изглеждаше заспал. Щом съдията пристъпи към масата, се разнесе възбуден писък:
— Ей, Монах, виж каква брада! Събуди се, Монахо, гледай!
Тояжката изсвистя заплашително към новодошлите.
— Я стой мирно! — викна предупредително съдията към плешивото човече. — Аз съм окръжният съдия.
Старчето на прозореца се сви като попарено и притисна към решетките крехкото си тяло, а на лицето му се изписа смъртна уплаха. Главатарят бе надигнал глава и вече сочеше към столчето отпред.
— Сядайте, магистрате. Сигурно сте много изморен, защото, както разбрах, сте имали тежка нощ.
Гостът седна, а Хун се изправи зад него. Съдията безмълвно огледа широкото набраздено лице на великана срещу себе си, помръкналите очи и високото чело. После погледът му се спря на сложния рисунък, издълбан върху масата. Той въздъхна дълбоко и раз търка схванатите си колене. Цялата нощ бе прекарал на крак.
— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита мъжът с дълбок басов глас.
— Нуждая се от няколко съвета — тихо започна съдията. — Не ви наричат току-тъй Монах, нали? Някога наистина сте били такъв, в храма „Пурпурни облаци“. Доста отдавна, когато езотеричните ритуали още са били разрешени. След като властите опразнили храма, сте изградили в съседство скита заедно с една свещенослужителка. Всичко това ме доведе при вас като при специалист по храмовете.