— Кремирахме го и пръснахме праха. Това беше последното и желание.
Мъжът вдигна безпомощно ръце:
— Значи съм я изгубил завинаги. Ветровете ще развеят праха и над равнината и ще я превърнат в бяла вещица, която препуска из въздуха. Гола и бяла, на черен жребец до своя господар, червения бог. Ще се носят двамата с вихрушката, когато се надигне внезапно над пустинята, и чуят ли нейния писък, татари те ще се гушат уплашено в шатрите си и ще се молят за пощада. Трябваше да погребете праха и, магистрате.
— Обичаят е — сухо отвърна съдията — прахът на лица без родственици да се разпръсва в полето.
— Вие май не вярвате на думите ми, магистрате? — Нито вярвам в тях, нито ги отхвърлям. Задавате ми безсмислен въпрос. Кажете ми по-добре откъде е дошло в храма златото?
— Не знам. Тала знаеше, но на мен не каза. Някой трябва да го е скрил там миналата година. По мое време го нямаше.
— Ясно. Тала и Ли Къ в храма ли са се запознали?
Дълго време Монаха не каза нищо. Едрата му глава сякаш хлътна между раменете, пръстът му безцелно шареше по издълбаните на масата фигури. Най-сетне проговори:
— Ли беше учен мъж и голям художник, но искаше да знае много, прекалено много. А има неща, които дори умник като вас, магистрате, не бива да научава. Ще ви кажа само едно. Преди двайсет години, когато аз бях четирийсетгодишен, а Тала — двайсетгодишна, двамата бяхме първожреците на храма. Когато след пет години властите ни разгониха, се престорихме, че се отричаме от вярата си, но продължихме тайно да я изповядваме в скита. Бяхме от оглашените, посветени във всички тайнства. Знаехме много за онова, което поради липса на подходящи думи хората нари чат „начало и свършек на житейската искра“. Знаех ме наистина твърде много, но за основното не подозирахме, магистрате — че човекът е обречен винаги да обикаля в кръг. Тъкмо когато мислиш, че си стигнал до края, че вече докосваш голямата тайна, изведнъж отново се озоваваш там, откъдето си тръгнал. Тала, върховната жрица, обладателката на всички тайни, се влюби в Ли Къ и ме напусна.
Той внезапно се засмя и цялото празно мазе се огласи от екот. Старчето на прозореца се замята възбудено нагоре-надолу. Монаха престана да се смее и изрече мрачно:
— Вие не се смеете с мен, магистрате. И правилно! Защото най-смешното тепърва предстои. Може би си мислите, че аз, първожрецът на езотеричната любов, съм свил рамене пред безумието й и съм отминал?
Не. Когато реши да се премести от скита в града, я молих да не ме изоставя, магистрате. Молих я! — той се надигна с нечовешко усилие, опрян на яките си ръце,и викна: — Смейте се сега, магистрате! Смейте се на мен!
Съдията посрещна спокойно обезумелия му поглед:
— Не знам какво е изпитвала Тала към вас. Зная само, че е обичала своята дъщеря. Снощи тя подмамила моя помощник до зида в градината, за да го затрупа Ян с тухли. Но в последния миг, когато из веднъж видяла дъщеря ви зад него, тревожно вдигна ла нагоре ръце. Този отчаян жест уплашил моя помощник, той спрял на място и останал жив.
Монахът извърна очи.
— Толкова се надявах — с отпаднал глас каза той, — че Тала ще се откаже от Ян също както се отказа от Ли. Но първо трябваше той да открие златото. Надявах се също да я отвлека далеч от нейния ужасен бог. Защото, макар житейската искра да е почти угаснала в мен, все още владея тайните обреди и знам страшни заклинания — той въздъхна дълбоко и широките му гърди се повдигнаха и отново се свиха. — Да, надявах се да я освободя от оковите и, да я отведа заедно с нашата дъщеря оттатък границата, при народа ни. Ех, как ми се иска пак да пояздя през безкрайната степ! Да летя и да летя дни наред в бистрия сладък въздух на пустинята!
— Спомних си изведнъж — промълви съдията Ди, — че говорих на Ян за коня, отскубнал се от общия впряг, за да препуска на воля, свободен и неукротим. Но идва ден, когато той неизбежно ще се почувства самотен и изгубен — дирите са заличени от вятъра, колесницата се е изгубила зад хоризонта.