— Хари — подзе Лепски, след като отпи една голяма глътка. — Постъпи оплакване.
Хари кимна.
— От онази стара вещица госпожа Ейбръхъм, нали?
— Точно от нея. Какво става, Хари? Оплакала се е, че мацките ти не си носят монокините. — Лепски се ухили. — Много ме е яд, че не съм бил тук, но не може така. Ще ти се развали репутацията.
— Лъже. Ще ти кажа какво се случи. Имахме няколко пияни богаташи, които седяха на същата маса с тази стара вещица и с досадния й мъж. Лу-Лу сервираше супа от риба и се бе навела ниско, а задникът й бе щръкнал нагоре.
Лепски, който бе виждал Лу-Лу и смяташе, че тя има най-секси дупе от всички момичета в клуба, кимна.
— Тогава един от пияните дръпна монокините на Лу-Лу и те цопнаха в супата на дъртофелницата. — Харц избухна в смях. Беше ужасно — дъртата изпадна в истерия, мъжът й за първи път от години се почувства мъж, а Лу-Лу си скри котенцето. Двамата пияници страхотно се забавляваха. Всъщност на всички в заведението, освен на дъртофелницата, това страхотно им хареса.
На Лепски от смях сълзи му потекоха от очите.
— Страхотно! Какво не бих дал, за да видя такова нещо.
— Разкарах Лу-Лу оттам, опитах се да успокоя дъртофелницата, но тя сграбчи мъжа си и го извлече навън, като през цялото време крещеше, че ще се оплаче на кмета.
— Добре, Хари, успокой се. Аз ще изтряскам едно докладче. Недей да си напрягаш мозъка. Като разкажа на момчетата в управлението, направо ще се пръснат от смях. И никое друго момиче ли не си е губило монокините?
— Искам да знаеш, Том, че моите момичета са съвсем почтени — рече Хари със сериозен вид. — Монокините са последното нещо, което биха си изгубили.
Лепски се засмя.
— За бога, Хари, какво друго имат да губят? — той довърши питието, погледна часовника си, видя, че минава осем и се сети, че трябва да купи нещо за вечеря. — Направи ми една услуга, Хари. Керъл изгорила пая, който ни беше за вечеря. Ще ми предложиш ли една от твоите пици?
— И дума да не става. За тебе, Том, ще приготвя истинска вечеря. Какво ще кажеш за пиле в сос с гъби и бяло вино? Жена ти ще трябва само да го сложи във фурната за двайсет минути.
Очите на Лепски светнаха.
— Звучи страхотно.
— Добре, налей си още едно питие. Аз ще наредя на Чарли.
Хари се отдалечи с бързи стъпки, Лепски посегна към бутилката „Къти Сарк“. Имаше моменти, когато си заслужаваше човек да работи в полицията, помисли си той. Една хладна ръка го хвана за китката.
— Позволете на мен, господин Лепски.
Лепски вдигна очи и пред него се изпречиха малки гърди с коралово розови зърна. Едно момиче по монокини, с черни обувки на висок ток стоеше пред него и му се усмихваше.
— Аз съм Мариан — каза момичето и дългите й мигли затрепкаха. — Чухте ли за Лу-Лу? Ужасно, нали?
Лепски отвори и затвори уста, но от нея не излезе нито дума. Очите му бяха пълни с великолепното телце пред него.
Усмихната, Мариан му наля питие, добави лед и пъхна чашата в ръката му.
— Господин Лепски — тя седна на високото столче до него. — Аз мисля, пък и повечето момичета са на същото мнение, че вие сте най-красивият полицай в града. Знаете ли това?
Лепски цъфна. Полицейската работа ли! Кой не би искал да бъде полицай?
От другата страна на тясната уличка, срещу клуб „Монокини“, се издигаше висок блок с едностайни и двустайни жилища, в които живееха най-вече работници.
Ейб Леви мразеше петъците. Събирането на данъците направо го убиваше. Все някой намираше сърцераздирателни причини да не плаща и той трябваше да се държи грубо, което беше против природата му. От синдиката, собственик на блока, му бяха казали, че никой не може да живее в него на вересия. Ако смотаняците не могат да намерят пари, да се махат. На Ейб никак не му бе лесно да съобщава тази новина. Той искаше да е в добри отношения с наемателите, но ако ги заплашваше, това ставаше невъзможно.
— Виж какво — казваше той, — аз не съм виновен. Или плащай, или напускай. Това го казва шефът. Аз нямам нищо общо.
Беше му нужно доста време, за да измъкне наема от толкова много наематели, така че когато отиде в последния апартамент и след тежка борба изтръгна наема, вече минаваше осем часа вечерта. Бързаше да се върне в своя двустаен апартамент на партера и да вечеря.
Ейб Леви беше набит евреин, с гъста сива четина вместо коса и с буйна брада. Бе живял тежко. Като млад помагаше на баща си да продава плодове с количка. По-късно се ожени за едно момиче, заробено в шивашка фабрика. Когато родителите му починаха, той се отказа от разносната търговия. Един приятел му намери тази работа, да събира наемите. Много по-лесно, отколкото да кръстосва улиците и да бута тежката количка. Преди две години умря жена му. Нямаха деца. Ейб прекарваше вечерите в самота, гледаше телевизия, а веднъж в седмицата ходеше в еврейския клуб, където бе винаги добре дошъл.