— Тая богата кучка няма да свърши нищо. Чух ги да се карат в спалнята. Такава егоистка е, че дори не иска да има деца. Синът ще поеме нефтената империя. Ще наследи милиарди, когато старецът хвърли топа — беше й казал той.
Анита не спа. Прекара часове в душната кабина на рибарската шхуна на Мануел Торес в непрекъснат разговор.
Отначало помоли Фуентес да помогне на Педро. Той вдигна рамене.
— Какво мога да направя аз? Ченгетата ме търсят! — развика се той с пронизителен глас. — Ако можех да намеря пари, щях да замина за Хавана, но сега съм вързан.
— Тук ще си в безопасност — увери го Мануел. — Не съм от хората, които изоставят приятелите си.
— Моят съпруг не ти ли е приятел? — попита Анита.
— Негов приятел е — рече Мануел. — Не мой.
Фуентес отчаяно заразмахва ръце.
— Нищо не мога да направя! Не разбираш ли? Ченгетата го пипнаха! Ранен е. Какво мога да направя?
Наведена напред, с горящи очи, Анита заговори.
Двамата мъже я изслушаха, после Фуентес рязко скочи.
— Това са шантави приказки — избухна той. — Ти не си на себе си! Махай се от тука! Да не си посмяла да дойдеш повече! Ти си луда!
Мануел сложи ръка на рамото на Фуентес, за да го удържи.
— Виждам една възможност — каза той. — Нека поразмислим малко над тази идея. Успокой се.
— Това са шантави приказки!
— Нищо, което е свързано с пет милиона долара не може да бъде шантави приказки. Успокой се.
Анита наблюдаваше двамата мъже. Беше очаквала да се противопоставят, Фуентес е глупав, но й стана ясно, че Мануел е почнал да налапва въдицата, която тя поклащаше пред него. Внимателно го огледа: едър, силен, с буйна черна брада, съвсем оголяла глава и жестоки очички. Само ако можеше да го убеди, тя бе сигурна, че той ще изпълни плана й отлично.
Мануел я погледна.
— Нека сега да се разберем — каза той. — Твоята идея е да завземем президентския апартамент и да задържим Уорънтън и жена му като заложници?
— Това е планът ми — рече тихо Анита. — Уорънтън струва милиарди. Баща му го обича. За него откуп от пет милиона ще е нищо.
— А как ще превземем апартамента? — попита Мануел.
— Казвам ти, че тя е луда! — яростно изкрещя Фуентес. — Познавам хотела. Там има охрана! Да завземем президентския апартамент… шантави приказки!
Мануел потупа Фуентес по ръката.
— Приятелю, ще те помоля да млъкнеш. Нека я изслушаме. Пет милиона долара! Помисли си какво означава това. — Той погледна към Анита и я попита: — И как ще влезем в президентския апартамент?
— Чрез мен — обади се Анита. — Аз работя в хотела. Зная всичко за охраната, зная как се стига до апартамента, как да се избегнат хотелските детективи и пазачите. — Тя се обърна към Фуентес: — Ченгетата те търсят. Да не би да имаш намерение да прекараш в тази кабинка месеци наред? Не разбираш ли, че щом веднъж попаднеш в апартамента, ще можеш да имаш всичко: храна, напитки, цигари… всичко. И защото държиш Уорънтънови в ръцете си, от хотела ще ти дават каквото пожелаеш. После, когато ни платят откупа, ние всички, вземайки Уорънтънови като заложници, ще си тръгнем с пет милиона долара.
Фуентес я зяпна, след това погледна неспокойно към Мануел.
— Да, може би — изрече той бавно. — Ти сигурна ли си, че можеш да ни заведеш до президентския апартамент?
Анита започна да се отпуска. Още една рибка бе налапала въдицата.
— Мога — натърти тя. — Имам дубликати от ключовете за стаята на обслужващия персонал и за президентския апартамент.
— Така ли? — попита остро Мануел. — Откъде ги имаш?
Неотдавна Педро я беше посъветвал:
— Винаги дръж дубликати от хотелските ключове. Човек не знае кога могат да му потрябват.
И той й бе обяснил как да направи восъчен отпечатък, а по-късно уреди да изработят самите ключове.
— Това си е моя работа — отсече тя. — Просто имам.
Фуентес погледна към Мануел.
— Ти как мислиш?
— Идеята ми харесва. Но ще ни е нужен трети човек. Не знаем колко време ще ни се наложи да прекараме залостени в този апартамент. Ще трябва и да спим. Един спи, един дежури. Ще ни бъде нужен трети.
— Аз ще съм третият — отсече Анита.
Мануел поклати глава.
— Не, за теб ще е по-добре да се държиш настрана.