— Плувай, приятел — рече той. — След час ще дойдат с разрешително за обиск и ще претършуват шхуната милиметър по милиметър.
— Накъде да плувам? — попита Фуентес с пресипнал глас.
— Не отивай далече. Третата лодка от пристанището. Собственикът е мой добър приятел. Кажи му, че аз те изпращам. По-късно, щом видиш, че прозорчето на кабината не свети, можеш да се върнеш. Няма да има никакъв проблем.
След като Лепски се обади по телефона, на Бийглър му беше нужен повече от час, за да получи заповед за обиск и да изпрати двама детективи в рибарската шхуна на Мануел. Както бе предвидил Мануел, шхуната бе претърсена най-основно. Ако Фуентес се намираше на борда, със сигурност щяха да го открият.
Когато претърсването завърши, Мануел хвърли на Лепски една презрителна усмивка.
— Надявам се, господин Ченге, сега вече сте се убедили, че казвам истината. Моят приятел Фуентес е щастлив със семейството си в Хавана.
Лепски го погледна ядосано и с тежки стъпки мина по мостчето.
Мануел остана на палубата и проследи с поглед четиримата детективи, които се качиха в колите си. Когато си отидоха, влезе в кабината и загаси лампата.
Половин час по-късно помогна на Фуентес да се качи на корабчето.
— Няма да ни безпокоят повече — каза Мануел — Изсуши се и лягай да спиш.
Малко след полунощ трескавата работа в кухнята на хотел „Спениш Бей“ започна постепенно да замира. Главният готвач и помощникът му си отидоха. Последните блюда бяха вече сервирани. Остана само третият готвач. Той щеше да дежури до пет и половина сутринта, в случай, че тези, които се връщаха от нощните клубове и казиното, пожелаеха шунка с яйца, бъркани яйца и наденички или пържола на скара и кафе.
В един и половина хората от миялната също си бяха отишли, оставяйки след себе си кухнята в безупречен вид. Третият готвач и двама сервитьори останаха, за да обслужват глезените клиенти.
Третият готвач се казваше Доминик Дезел. Беше тридесетгодишен. Мургав, съвсем не грозен, той се измъчваше от ниския си ръст. Повече от всичко на света му се искаше да е като брат си, в момента готвач в двузвезден ресторант в Париж. Брат му приличаше на баща им, гигант на ръст, докато Доминик приличаше на майката, която бе почти джудже.
Доминик беше готвач на сосове в един хотел в Париж. Дюлак си караше отпуската и търсеше таланти. Остана силно впечатлен от соса, който му сервираха с неговия riz de veau. Поговори с Доминик и го убеди да дойде в хотел „Спениш Бей“ като, трети готвач.
Заплащането и условията на живот много се харесаха на Доминик и той бе истински щастлив, че може да царства в кухнята от полунощ до пет и половина сутринта. В този час рядко се нуждаеха от неговите услуги. Седеше в офиса на главния готвач, четеше рецептурници и планираше да отвори свой ресторант, когато събере достатъчно капитал. От време на време се обаждаха по телефона и той бързо отиваше в кухнята, за да приготви по нещо.
Тази нощ бе спокойно. Двамата сервитьори дремеха в стаята за почивка, далече от офиса на главния готвач. Доминик, с крака на бюрото, си мислеше за Франция, за семейството си и правеше планове как ще се върне, когато събере достатъчно пари.
Беше два и половина. Анита Сертес влезе в кухнята като призрак. Боса, мълчалива, тя затвори вратата и се ослуша.
Щом приключи със задълженията си в апартамента на последния етаж, тя се скри в женската съблекалня в мазето на хотела. По-надолу по коридора се намираха кухните. Тя се заключи в една тоалетна и, седнала на капака, чака дълго, дълго. В два и двайсет и пет излезе от съблекалнята и се ослуша. Беше съвсем тихо. Помисли си за нощния детектив, който бродеше из хотела.
Този човек, Джош Прескът, можеше да е навсякъде. Бивш полицай, той приемаше съвсем сериозно задължението си да се грижи за сигурността на хотела. Тя научи това от персонала. Беше попречил да се измъкват разни неща от хотела и персоналът го мразеше. Не се държеше като обикновените хотелски ченгета, които се мотаят наоколо, пушат и чакат нещо да се случи. Джош Прескът бе непрекъснато нащрек, все си създаваше работа. Нощем бродеше по коридорите, обикаляше пустите ресторанти, оглеждаше кухните и инспектираше терасите и басейните. Сновеше навсякъде — едър, набит мъжага с русолява коса и студени очи на роден полицай.
Анита се ослуша и се огледа в огромната, едва-едва осветена кухня: печките, фурните, светещите медни тенджери и тигани, окачени по стените, умивалниците, големите машини за миене на чинии. Къде щеше да е най-сигурно да постави бомбата? В продължение на няколко минути облегнала гръб на вратата на кухнята, тя се оглеждаше, чудеше и пак се оглеждаше.