Никъде не виждаше сигурно скривалище. С туптящо сърце прекоси обширната кухня отиде до килера, където на полиците стояха наредени буркани с консерви и запаси, а до стената бяха сандъците за продукти и хладилниците за сирена и масла. Може би тук щеше да се намери подходящо скривалище. Отвори един сандък, на който пишеше БРАШНО. В него сигурно има поне петдесет килограма брашно, помисли си тя. Тъкмо се взираше в гладката бяла повърхност на брашното, когато чу някой да прекосява кухнята и да се приближава към килера. Бързо затвори капака на сандъка и трескаво се огледа за подходящо място да се скрие, но нямаше къде. Дали беше Прескът? Веднага си помисли за Педро. Ако Прескът я намери, щяха да я уволнят!
Може дори да иде в затвора! Тогава няма да има начин да освободи Педро!
Изправи снага и излезе от килера, насреща й зяпна Доминик.
— Анита! Какво правиш тук? — попита той.
Тя се насили да се усмихне и тръгна към него.
— Тебе търся — каза тя.
От доста отдавна Доминик си мечтаеше за тази набита, черноока кубинка. От време на време тя му позволяваше да пъха ръка под полата й, като в замяна получаваше остатъците от храна за безработния си съпруг. Закръглените й, твърди бедра го възбуждаха. Бе прекарал много часове мислейки за момента, когато тя ще е негова. И ето я сега, в два и половина през нощта, му казва, че го търси. Толкова голямо бе желанието му да я има, че дори не си зададе въпроса какво прави тя по това време в хотела. Мислеше си само, че щом тя го търси, това може да означава само едно.
Сграбчи я и я притегли към себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Повдигна полата й и пръстите му се вкопчиха в стегнатите й бедра.
Анита затвори очи. От пръстите му, впити в нея, направо й се гадеше. Помисли си: Педро, мили мой, това е заради теб. Прости ми! Правя го заради теб.
— Ела в офиса ми — каза Доминик със задавен глас. — Ще бъде хубаво. Ще се любим по най-прекрасен начин.
Той сложи ръка около кръста й и я поведе през кухнята към офиса на главния готвач. Докато вървеше с него, Анита беше уверена, че е намерила сигурно скривалище за бомбата. Сега просто трябваше да държи този мъж в ръцете си, като му дава по малко, но само по малко.
Влязоха в офиса и Доминик затвори вратата.
— Легни на бюрото. Трябва да бързаме — изрече той.
Анита се откъсна от него.
— Не! Не по този начин!
Запотен, с туптящо сърце, Доминик не откъсваше поглед от нея.
— Легни на бюрото! Зная, че ме желаеш! Това е единственият бърз начин. Легни на бюрото!
— Не! Трябва да намерим легло — каза Анита и го отблъсна.
В момента, в който Доминик започна да я убеждава, телефонът на бюрото иззвъня.
Този звук подейства на Доминик като плесница. Всичките му похотливи желания изчезнаха. Даде си сметка какво прави. С тази глупост, ще си провали кариерата! Вгледа се в Анита и сега тя му се стори само една мургава, не особено привлекателна кубинка, а според него кубинците нищо не струваха. Сигурно е бил луд, когато пожела това момиче, което сега отстъпваше назад с огромни, изплашени очи.
Той грабна телефонната слушалка.
— Бъркани яйца, наденички и кафе за двама — нареди мъжки глас. Говореше завалено и на Доминик му стана ясно, че е пиян. — Седми апартамент. — И трясна слушалката.
Доминик махна към една врата в далечния ъгъл на офиса.
— Върви си! Бързо! — и излезе.
Трепереща и благодарна, че няма да се наложи да се подчинява на похотливите намерения на този мъж, Анита отвори вратата и се озова на една бетонирана пътека, която водеше до ресторанта за обслужващия персонал. Пътят й бе познат — напряко зад вилите, към главното шосе за Сийком.
С обувки в ръце, тя безшумно се затича в мрака.
Минаха два дни. През това време полицията продължи да издирва Фуентес и накрая реши, че той наистина е заминал за Хавана.
Педро Сертес продължаваше да е в безсъзнание в интензивното отделение. До леглото му седеше отегчен детектив.
Анита поддържаше връзка с Мануел Торес. Тя продължаваше да изпълнява задълженията си в хотела. Мануел я предупреди да не приближава рибарската му шхуна. Предната вечер се срещнаха в един бар край кея. Тя му каза, че бомбата може да се скрие в сандъка с брашно и след като поразмисли малко, Мануел кимна одобрително. Бомбите не бяха пристигнали още, но Мануел беше говорил е приятеля си и онзи го увери, че пристигат на следващия ден. Мануел й каза че Педро ще оживее.