Брейди направи гримаса.
— Може би ще е по-добре да забравим за касетките и да се съсредоточим само върху диамантите на Уорънтън.
— Ако сейфът се намираше на всяко друго място, а не на последния етаж, тогава сигурно щях да се съглася с теб, Лу. Но в случая това е дар от боговете. Просто трябва още по-внимателно да обмислим нещата. Диамантите на Уорънтън, заедно със съдържанието на касетките, ще донесат на всеки от нас по нещо като осем милиона.
Брейди се замисли. Осем милиона! Какво ли не може да се направи с такава сума!
— Разкажи ми по-подробно за помещението на сейфа и този асансьор — продължи Хедън, забелязал как очите на Брейди светнаха алчно.
— Асансьорът е разположен на предпоследния етаж. Изкачва се един етаж — последния. Вратата на асансьора на предпоследния етаж е прикрита зад врата, на която пише „Служебен вход“. Превин отключи тази врата и Маги избута количката ми в асансьора. Там има ключалка вместо копче. Превин имаше ключ. Пъхна ключа, в ключалката и го завъртя. Така асансьорът се издигна един етаж и ние излязохме в помещението със сейфа. То няма нито врати, нито прозорци, но забелязах, че на тавана има капак, който вероятно представлява спасителен изход при пожар.
Хедън довърши пилето си.
— Добре, Лу, помисли по въпроса. Ти успя ли да разгледаш някоя от касетките?
— Разбира се. Превин ми показа една. Ключалката е съвсем проста работа.
— Ако в сейфа има двайсет касетки, колко време ще ти е нужно, за да ги отвориш всичките?
— Половин час — отвърна бързо Брейди.
— Тогава да предположим, че първо пипнете диамантите на Уорънтън, а след това проникнете в сейфа, отворите всички касетки и изпразните съдържанието им в една торба, затворите касетките, поставите ги по местата им и после отново затворите сейфа. Какво ще кажеш да действате така?
Брейди заразнищва предложението в главата си.
— Ще трябва да се обмисли и да се организира, Ед, но това е идея. Дай ми ден-два да си помисля, а, Ед?
— Ще трябва да поговоря с Кендрик още веднъж — каза Хедън. — Да, вдругиден вечерта. Тогава ще оформим всичко. Става ли?
— Вдругиден вечерта, тук — уточни Брейди, после добави: — Какво ще кажеш за едно парче от оня ябълков пай, дето го ядох онази вечер? Хубав беше.
Пета глава
Когато слънцето започна да потъва морето като ален огнен кръг и над кея се заспуска здрач, Мануел Торес се приближи към рибарската си шхуна. През рамото си бе преметнал платнена торба. Плешивата му глава приличаше на портокал в светлината на залязващото слънце.
Спираше от време на време да размени по някоя дума с другите кубинци, които безцелно се мотаеха, преди да се върнат в жалките къщи с надеждата, че жените им ще са приготвили нещо за ядене.
Върху лицето на Мануел се появи мрачно, студено изражение, докато прекосяваше мостчето, което водеше към шхуната. Той внимателно остави платнената торба, след това прибра мостчето. На път към шхуната беше огледал внимателно пътя отляво и отдясно. Нямаше и следа от детективи, които да го държат под око, не се виждаше дори униформено ченге.
Подсвирна, за да даде знак на Фуентес, че се прибира, сетне вдигна торбата прекоси палубата и влезе в предната кабина, която бе тъмна. Беше предупредил Фуентес да не пали лампите. Не се прибра цели шест часа и му стана жал за Фуентес, който седеше в сгъстяващия се мрак, съвсем сам. Но поне му бе оставил храна.
Той влезе в кабината, затвори вратата и след това запали лампата.
Фуентес, който лежеше на койката, се изправи.
— Не бързаш кой знае колко! — изсъска той. — Да не мислиш, че много ми харесва да седя тук и да чакам до безкрай.
— Приятелю, — каза тихо Мануел — въобще не е нужно да чакаш до безкрай. Ти не си затворник. Трябва просто да станеш и да си идеш. Никой няма да те спре, освен ченгетата.
Обезоръжен, Фуентес пак се отпусна на твърдата койка.
— Скапах се. Да не мислиш, че е огромно удоволствие да се свива човек в тая гореща кабина часове наред. Млъквам, Мануел. Зная, че правиш за мен всичко, което можеш, и съм ти благодарен.
Мануел отвори торбата.
— Тази вечер ще похапнем добре — каза той. — Спагети, пиле, сирене.