Фуентес внимателно се вгледа в лицето на Мануел, осветено от лампата. Мрачното му, замислено изражение го разтревожи.
— Да не би да има нещо? — попита той. Стана от койката и се приближи до масата, на която Мануел слагаше пакет спагети, консерви с доматен сос и сос чили, едно едро пиле.
— Първо ще ядем — отсече Мануел. — Гладен съм.
Въпреки, че не бе изпразнил торбата, той пристегна връзките й и я прибра внимателно в едно шкафче.
— Още нещо ли имаш вътре? — попита Фуентес.
— Бомбите — и повтори. — Но първо да ядем.
Той отиде в малката кухня. Сложи тенджера с вода на газовия котлон, след това включи електрическия грил и отвори консервите. Забоде пилето на въртящата се ос. Движенията му бяха методични, изражението му бе все така безрадостно.
Фуентес застана на вратата и нервно се вторачи в Мануел. Досега не го бе виждал толкова замислен, нито пък толкова мрачен, и от това нервността му нарасна.
— Проблеми ли има? — попита той след няколко минути.
— Да ядем. После ще говорим — рече пак Мануел и изсипа спагетите във врящата вода.
Фуентес се върна в кабината и сложи ножове и вилици на масата. После седна на койката и зачака.
След четирийсет минути двамата мъже седяха на масата и пред всеки имаше по половин печено пиле и купа спагети, поляти с доматен сос.
Мануел поглъщаше храната като вълк. Лицето му си оставаше изпънато в мрачна маска. Фуентес, неспокоен, ядеше бавно. Непрекъснато поглеждаше към Мануел, сетне отместваше поглед.
Накрая избухна:
— Мануел, приятелю! Какво е станало? Кажи ми, за бога! Той ще умре — каза Мануел, довършвайки пилето си.
Фуентес замръзна.
— Имаш предвид Педро?
— Че кой друг? Говорих с моя приятел от болницата. Вече няма никаква надежда. Просто е въпрос на време. Педро може да поживее една седмица, може би дори две, но все едно, че вече е умрял.
Фуентес, който можеше да мисли само за себе си, се отпусна.
— Значи бомбите не ни трябват? — Изпитваше ужас, че могат да го свържат с бомби. Значи имаме един проблем по-малко?
Мануел внимателно се взря в него. Очичките му приличаха на маслинки.
— Приятелю, ти въобще не разсъждаваш. Изглежда си забравил какво възнамеряваме да правим: Анита, ти и аз.
Фуентес го зяпна.
— Грешиш! Много добре зная какво планираме да направим! Ще се качим на последния етаж в президентския апартамент на хотела, ще вземем онези двамата като заложници, ще поискаме откуп и ще заминем за Хавана с пет милиона долара. Защо смяташ, че не разсъждавам?
— Как ще проникнем в апартамента на последния етаж?
Фуентес размаха ръце с досада.
— Всичко е уредено. Анита има дубликат от ключа. Защо казваш, че не разсъждавам?
— Сега, приятелю, ти не само не мислиш, но и не си спомняш — каза Мануел и си отряза парче сирене. — Забравил си, че Анита обеща да ни пусне в апартамента при едно условие. — Той се наведе напред и внимателно се взря във Фуентес. — Педро трябва да бъде освободен и да пътува с нас до Хавана.
Фуентес прокара пръсти през дългата си, мазна коса.
— Ама ти казваш, че той умирал.
— Сега, приятелю, ти започваш да разбираш проблема. Да, след около седмица Педро ще е мъртъв. Анита обича този мъж. Тя е готова на всичко, за да си го върне. — Мануел си отряза още едно парче сирене. — Жените трябва да бъдат разбирани. Аз ги разбирам. Нейният живот е свързан с Педро. Дал съм й дума, че ако тя ни пусне в апартамента на последния етаж, мъжът й ще бъде свободен и ще пътува с нас до Хавана. Направих всичко възможно, за да е сигурно, че те ще пуснат Педро. Имам две бомби, които ще предизвикат такова напрежение, че Педро ще бъде освободен. — Той затвори очи и Фуентес разбра, че станалото силно го измъчва.
Последва дълга пауза, през която Фуентес наблюдаваше Мануел с нарастващо нетърпение, но този едър мъж го плашеше и той нищо не каза.
— Дадох дума на Анита — продължи Мануел, загледан в грубите си ръце на масата. — Обещах й, че Педро ще пътува с нас, ако тя ни вкара в президентския апартамент. Такава беше сделката.
— Зная — каза Фуентес, — но Педро умира.
— Да. Няма съмнение. Така че не може да има сделка между нас с Анита.
Фуентес хвана главата си с ръце.
— Да не искаш да кажеш, че ще изпуснем пет милиона долара, защото една тъпа жена е толкова предана на този негодник, че няма да ни пусне в апартамента на последния етаж, ако разбере, че копелето умира? — кресна Фуентес.