— Точно това ти казвам. Ти не си от хората, които ще го разберат. Аз съм известен като човек, който държи на думата си. — Мануел замълча, взрян в празното пространство, след това продължи. — Тук става въпрос за пет милиона долара. Казват, че всеки човек си има цена. — Мануел избърса потта от лицето си. — Пет милиона долара! С толкова пари много врати, които иначе ще останат затворени за мен, биха се отворили.
— Забравяш моя дял — каза остро Фуентес. Черните, прилични на маслини очи на Мануел останаха безизразни, когато той кимна.
— Да, ти получаваш един милион. Значи четири милиона долара!
— Какво решаваш? — попита Фуентес, а мускулите по охраненото му лице затрепкаха.
— Ще трябва да я излъжа. Ако я излъжа, ще падна в собствените си очи. Да ми се наложи да излъжа един от моите хора е срамна работа. — Мануел стисна юмруци. — Ти мислиш само за пари. Това е нещо, което мога да разбера. Ти си беден човек. Ще трябва да я излъжа, а за мен то е голям удар.
С усилие Фуентес успя да запази самообладание. Искаше му се да изкрещи на Мануел да престане да се държи като тъпанар. На кой му пукаше за Анита? Какво представляваше тя, в крайна сметка? Едно нищо, също като онзи нещастник мъжът й! Но той се сдържа и нищо не каза. Досега никой не бе си позволявал да крещи на Мануел, без да получи юмрук в мутрата.
— Бомбите? — попита той след дълга пауза. — Ще имаме ли нужда от тях при това положение?
— Разбира се. Ще се наложи да разиграем тази лъжа. Тя не е глупава. Ще трябва да я лъжа много предпазливо. — Той се изправи. — Легни си приятелю. След половин час имам среща с Анита. Не бива да губим повече време. Ако Педро умре утре или вдругиден, Анита може да научи за смъртта му и тогава ще се простим с петте милиона. Тя трябва да ни пусне в апартамента вдругиден през нощта.
— Ще ни трябва и оръжие — каза Фуентес.
— Всичко е уредено. Всичко е уредено, но остава да се уреди и участието на Анита в операцията.
Половин час по-късно Мануел напусна шхуната и тръгна по кея, като носеше торбата с двете бомби. Стигна до жилището на Анита, качи се по стълбите и почука на вратата.
Анита рязко отвори. В ярката светлина, която падаше от тавана, Мануел видя, че тя изглежда направо зле. Под очите й имаше тъмни сенки и цялата сякаш се беше смалила.
— Добри новини — каза Мануел и влезе в малката дневна. Очите на Анита светнаха, докато затваряше вратата.
— Педро?
— Да, Педро. — Мануел остави торбата на масата. Дебелите му устни се разтеглиха в лъжовна усмивка. — Идвам от болницата. Приятелят ми там казва, че Педро е дошъл в съзнание и температурата му е спаднала. След два дни ще може да бъде преместен без никаква опасност.
Анита го зяпна.
— Не мога да повярвам! — прошепна тя. — Той беше толкова зле! Значи след два дни? Не, не е възможно!
— Антибиотиците правят чудеса — изрече Мануел, като се опитваше да избегне изпитателния поглед на Анита. — Моят приятел болницата разправя, че ченгетата опитали да разпитат мъжа ти. Той е добро момче, Анита! Трябва да се гордееш с него. Отказал е да говори каквото и да било. До момента те не знаят кой е той. Така те предпазва.
Лицето на Анита болезнено се сгърчи. Тя се обърна и изтича в малката спалня. Като слушаше риданията й, Мануел усети, че сърцето му се свива. Дали четири милиона долара щяха да изтрият този миг, когато той престана да се смята за човек, който винаги казва истина?
Изчака я с лице, потънало в пот, след това когато риданията заглъхнаха, се доближи до вратата и надникна в спалнята.
Анита стоеше на колене, главата и бе сведена в молитва — благодареше на бога за чудото и Мануел се извърна встрани с гримаса.
Десет минути по-късно, когато излезе от спалнята, Анита изглеждаше съвсем различно. Беше измила лицето си, беше се сресала и изражението й подсказваше на Мануел, че сега тя бе жената, която им бе нужна, за да ги пусне в апартамента.
— Бог чу молитвите ми — и с две ръце сграбчи дясната ръка на Мануел. — Непрекъснато се молих. Бог е чул молитвите ми! Сега трябва да върнем Педро у дома! И ти казваш, че той ще може да пътува след два дни, така ли?
— Да, но през тези два дни трябва да уредим доста неща — напомни й Мануел. — Първо бомбите. — Той се приближи до масата, отвори торбата и извади от нея черна кутийка с формата и размера на пакет цигари. — Това е малката бомба. Трябва да я скриеш във фоайето на хотела. — После извади от торбата още една черна кутия, четири пъти по-голяма от първата, опакована в целофан. Внимателно я остави на масата. — Това е голямата бомба, която ще разруши кухните. Надявам се да не се наложи да я използваме. — Сетне извади още една малка кутийка. — Това е детонаторът. Виждаш ли тези две копчета? Натискам горното копче и малката бомба експлодира. Натискам второто копче и избухва голямата бомба. Той ще бъде у мен. Бомбите ще останат при теб.