Портиерът се ухили презрително.
— Някой от наште умира, а две ченгета идват на крака да му заведат жената. Порасна ни работата.
— Знаеш, или не знаеш къде работи тя? — излая Лепски.
— Казах вече. Не зная.
— По кое време се връща от работа?
Портиерът знаеше в колко си идва Анита, но нямаше намерение да го каже на ченге. Вдигна рамене.
— Откъде да зная. По-късничко. Не зная.
— Как изглежда?
Значи тия две ченгета, дето се правеха на толкоз умни, дори нямаха описанието на Анита, помисли си портиерът. Това беше добра новина.
— Ами как изглежда? Като всяка кубинка: мургава, дебела, вдига си косата нагоре. — Толкова можа да измисли, за да ги отдалечи от истинския портрет на Анита.
— На колко е години?
— Отде да зная? На двайсет, трийсет, някъде там.
Лепски изсумтя. Ясно беше, че няма да получи никаква полезна информация от този кубинец.
Обърна се към Джакъби и двамата излязоха на улицата.
— Тези проклети кубинци здраво се поддържат един друг — каза той. — Трябва да държим сградата под наблюдение. Ти се навъртай на около, Макс, а аз ще наредя на момчетата да дойдат да те сменят. Проверявай документите на всяка кубинка, която влезе в сградата.
— Много приятна задача рече Джакъби с горчивина.
Лепски изсумтя, качи се в колата и замина за полицейския участък.
След няколко минути портиерът излезе на улицата. Изнесе кофа за смет и я остави на тротоара. Веднага забеляза Джакъби, който се опитваше да си даде вид на заинтригуван от рибарските принадлежности, изложени на витрината на един магазин наблизо.
Портиерът се прибра. Остана прав и замислен известно време, след това повика сина си — тъмнокосо дванайсетгодишно момче с ведро лице.
— Нали знаеш корабчето на Мануел Торес, долу на пристана? — попита бащата.
— Разбира се, че го зная. Всички корабчета зная.
— Добре. Бързо иди там. Кажи на господин Торес, че са идвали ченгетата и са питали за госпожа Сертес. Кажи му, че държат сградата под наблюдение. Ясно ли е?
Момчето кимна, излезе на улицата, мина край Джакъби с хитра усмивка и се затича към пристанището.
Мария Уорънтън бе оставила такъв безпорядък в банята си, че Анита се забави доста. Тъкмо поемаше по дългия път към Сийком, когато раздрънканият Линкълн на Мануел спря до нея.
— Качвай се, Анита — каза той.
Анита отвори вратата и се намести в колата.
— Да не би нещо да не е наред с Педро? Да не се е влошило състоянието му? — попита тя с треперещ глас.
— Не, той е добре — Мануел включи на скорост и се спусна по една странична уличка, която водеше право на пристанището. — Не бива да се прибираш у вас. Ченгетата те търсят.
Анита ахна и закри лицето си с ръце.
— Ченгетата?
— Да. Не се разстройвай — каза Мануел. — Трябва да останеш на корабчето ми, докато дойде време да ходиш на работа. Не бива да излизаш по улиците. Доколкото разбирам, ченгетата нямат твое описание. Разпитали са вашия портиер, но той нищо не им е казал. Въпреки това смятам, че ще е по-безопасно да останеш на корабчето известно време. Така ще доуточним как ще действаме довечера.
— Но как са научили адреса ми? — чудеше се Анита. — Педро никога не би им го дал.
Мануел въобще не вярваше в това. Беше почти сигурен, че Педро е проговорил и въпреки, че явно е на път да умре, са успели да изкопчат името и адреса от него.
— Педро? Не, разбира се, че не. Някой доносник. И сред нашите хора има доносници — каза Мануел. — Не се тревожи. Всичко ще се оправи. — Той спря колата близо до корабчето си. — Сега ще измислим окончателния план.
В предната кабина намери Фуентес да лежи на койката. Той седна и се вторачи в Анита.
— Тази какво прави тук? — попита той.
— Лоша работа — каза тихо Мануел и седна на масата. — Ченгетата я търсят. Тя остава тук, докато дойде време да иде на работа.
Фуентес се опита да каже нещо, но Мануел му махна с ръка да млъкне.
— Седни, Анита.
Когато тя седна до масата, той продължи.
— Довечера в колко часа трябва да започнем операцията?
— Дванайсет и трийсет — каза Анита без колебание. — По това време никой не си е в апартамента. Хотелският детектив започва да патрулира в един часа. Персоналът ще е зает да приключва в кухнята. Това е най-подходящото време.