— Ти в колко часа свършваш работа?
— Малко след десет. Дайте ми лист и молив. Ще ви начертая как да стигнете до входа за персонала.
Мануел й подаде лист и молив и седна да наблюдава как чертае скицата. Докато тя бе заета с тази работа, той погледна към Фуентес и му кимна, за да му даде знак, че Анита добре знае какво прави.
Тя му подаде листа.
— Ясно ли ти е?
Мануел разглежда скицата в продължение на няколко минути, после кимна.
— Значи минаваме отзад, по „Ранч Роуд“. След това през игрището за голф, после по пътеката, която води към служебния вход?
— Да.
— Може ли да изникне някакъв проблем?
— Не, но трябва да внимавате да не ви забележат.
— И после?
— Точно в дванайсет и половина аз ще отворя служебния вход. Вие трябва да сте там и веднага да влезете. Наоколо няма да има никой. Ще ви заведа до асансьора в мазето и оттам ще се качим горе. Президентският апартамент, където са настанени Уорънтънови, си има отделен асансьор. Ще се качим по стълбите и ще отключим вратата.
— Ами ако са вътре?
— Никога не се връщат преди един и половина. Ще заключа вратата отвътре, а ние ще излезем на терасата и ще ги изчакаме там. Останалото оставям на вас.
Мануел размишляваше върху това, което тя му беше казала, но през цялото време имаше чувството, че Фуентес го наблюдава.
Накрая кимна:
— Звучи добре.
— Мануел, — рече тя. — Нали сме се разбрали, че мъжът ми идва с нас?
Последва продължителна пауза. Фуентес прекара пръсти през дългата си, мазна коса. Мануел бе приковал поглед в олющената маса, след това вдигна, глава и погледна Анита право в очите.
— Да — отвърна той. — Това е ясно от самото начало. Педро се оправя, но, ако дойде на кораба с нас, положението му може да се влоши, Анита. Той все още не е съвсем добре.
Анита замръзна.
— Ако не ми обещаеш, че той идва с нас, аз няма да ви отворя служебния вход — отсече тя твърдо.
— Разбирам чувствата ти. Ти си прекрасна жена, но нека разгледаме нещата по-подробно — каза Мануел, като се насили да й се усмихне съчувствено. — Имаме всичко, което ни е нужно, да окажем натиск — две бомби и Уорънтънови, но мъжът ти е все още много зле. След две седмици той би могъл да пътува, без опасност състоянието му много да се влоши, но сега, когато ченгетата те търсят, не можем да чакаме две седмици. Трябва да започнем изпълнението на плана си още тази вечер. Сега ще ида в болницата и ще говоря с моя приятел, за да разбера дали Педро може да бъде безопасно преместен. Ако той каже, че може, тогава няма да има никакъв проблем. Но ако каже, че за Педро е опасно да предприема дълго пътуване, тогава ще ти направя едно друго предложение.
Анита седеше втренчена, взряна в Мануел. Той усети някаква несигурност. Големите и черни очи го гледаха изпитателно.
— Какво друго предложение? — гласът и бе тих и пресипнал.
— В момента не е нужно да го обсъждаме Мануел се изправи. — Сега ще ида в болницата и ще поговоря с моя приятел. Надявам се, че няма да се наложи да мислим за друг вариант. Връщам се след час.
— Ще почакам — каза Анита. — Но искам да е ясно, че ако Педро не дойде с нас, няма да ви пусна да влезете в хотела.
— То е съвсем ясно. — И Мануел излезе от кабината, прекоси мостчето, качи се в колата си и потегли.
Фуентес гледаше Анита, без да откъсва очи от нея, а в погледа му просветваше омраза. Много му се щеше да извади ножа и да й пререже гърлото. Ако имаше късмет, един милион долара му бяха в кърпа вързани, но тая жена можеше да обърка цялата работа.
Анита въобще не го погледна. Тя се взираше в стиснатите си юмруци.
— Мануел е човек, дето държи на думата си — увери я Фуентес. — Трябва да направиш това, което ти казва. Бъди разумна.
Анита вдигна поглед. Изразът на лицето й накара Фуентес да се свие на мястото си.
— Ти си виновен за всичко! Ти замеси мъжа ми в това ужасно нещо! Ти му даде пистолета! Да не си посмял да приказваш! Господ да те убие!
Фуентес не гъкна. Тая жена е опасна, помисли си той. Каква ли лъжа ще измисли Мануел, за да я баламоса?
Когато Лепски уведоми сержант Джо Бийглър, че вече разполага с името на убиеца на касиера и че сега трябва да установи къде се намира съпругата му, Бийглър, докато си отпиваше от кафето, похвали Лепски, че си е свършил добре работата. Но когато Лепски допълни, че иска двама души, за да ги изпрати надолу по „Фиш Роуд“, да направят засада и да облекчат Джакъби, Бийглър изгледа Лепски така, сякаш му бе поискал тон злато.