Най-накрая се върна с една карта.
— Тази жена работи на непълен работен ден в хотел „Спениш Бей“ като камериерка — каза тя. — Работното й време е от десет до един и след това отново в осем вечерта.
Лепски й хвърли една цинична усмивка.
— Благодаря ти, маце. Пази се да не ми паднеш — и излезе.
Един дребничък и слаб кубинец, някъде по средата на опашката, прошепна на приятеля си:
— Запази ми мястото — напусна залата и отиде да търси градски телефон. Беше добър приятел на Анита Сертес. Имаше само един човек, който можеше да предаде новината, че полицията издирва Анита. Той се обади на Мануел Торес.
Джош Прескът, хотелският детектив на „Спениш Бей“ се подготвяше за нощно дежурство. След като си взе душ и се избръсна, започна да се облича. Съзнанието му бе обсебено от образа на тази фантастична, разкошна медицинска сестра. Беше ходил с десетки момичета, но нито една от тях не можеше да се сравнява с нея. Тази вечер имаха среща. От мисълта как отново ще я натиска в храстите, пулсът му заби учестено. Докато си оправяше връзката, звънецът на вратата иззвъня.
Лепски нахълта вътре.
— Здрасти, Джош!
— Какво искаш? — попита Прескът. — Готвя се за дежурство.
— И какво от това? — Лепски седна. — Интересува ме една кубинка, която работи в хотела. Анита Сертес. Говори ли ти нещо това име?
— Разбира се. Тя чисти апартаментите и е на непълен работен ден.
— Прочете ли за оня нещастник, който застреля касиера с наемите на Фиш Роуд?
Прескът кимна.
— Анита Сертес е съпругата на убиеца. Искам да говоря с нея.
— Тези проклети кубинци винаги се забъркват в някаква каша.
— Прав си. И аз така мисля. Значи работи от осем до десет. Тъй ли?
— Да.
— Тогава мога да дойда в хотела и да говоря с нея, нали?
Прескът се замисли за миг, след това поклати глава.
— Тя се грижи за апартамента на Уорънтън. Шефът ще излезе от кожата си, ако точно президентският апартамент не е почистен както трябва. Слушай, за да не се издъним, изчакай, докато тя свърши дежурство. Ще се погрижа да дойде в офиса ми точно в десет часа. Тогава ще можеш да си говориш с нея.
Лепски, който знаеше влиянието на Дюлак в града, повдигна рамене.
— Добре, Джош. Ще бъда в офиса ти точно в десет без пет.
— Ще ти я доведа на всяка цена — обеща Прескът.
Беше 18.30 часът.
Лепски усети глад. Керъл му бе заявила, че ще сготви някакво ново блюдо, но се заинати да му каже какво точно. Когато Керъл не говореше с часове по телефона или не прекарваше цели следобеди в пиене на кафе и размяна на последните клюки с приятелките си, тя изучаваше готварски книги. Винаги изнамираше да направи някакво ново сложно ядене, което неизбежно завършваше катастрофално.
Лепски живееше с надеждата, че един ден тя ще сготви нещо, което ще става за ядене, вместо да разчита на притопляните замразени храни от хладилника.
Когато отвори входната врата, плътно го обгърна миризма на загоряло ядене и в ушите му отекна гласът на Керъл, която ругаеше с всички сили.
Лепски се опита да изобрази на лицето си усмивка на влюбен и разбиращ съпруг, но всъщност така заприлича на човек, който току-що бе избягал от филм на ужасите. С чувство на примирение и обреченост, той влезе в задимената кухня.
Анита и Фуентес чакаха повече от три часа, Мануел да се върне на кораба. Тези три часа бяха най-тежките часове в живота на Фуентес.
В кабината бе задушно и горещо. Той непрекъснато пушеше, сновеше напред-назад, мърмореше си нещо под носа и през цялото време усещаше омразата на тая жена, невъзмутима като каменна статуя.
Мине се — не мине, й хвърляше по един стреснат поглед. Тя седеше неподвижна, втренчена в стиснатите си юмруци, а тежката й черна коса, паднала напред, почти скриваше лицето й.
Когато Фуентес чу тежките стъпки на Мануел по палубата, въздъхна с облекчение. Чак тогава Анита се размърда. Вдигна глава и погледна към вратата на кабината, но лицето й бе каменно.
Мануел влезе и затвори вратата. Веднага се приближи до масата и седна срещу Анита.
— Добри новини! — каза той. Обърна се към Фунтес, който седеше на леглото:
— Донеси ми едно питие, приятел.