— Какво стана с опитите за обжалване? — попита Джийтър, който вървеше пред Роби и Кийт. Пасторът все още се чувстваше замаян.
Те минаха по коридор, на чиито стени висяха черно-бели портрети на бивши директори на затвора и мъртви губернатори.
— Нищо — отвърна Роби. — Остават ни няколко варианта, но шансовете не са добри.
— Ще успеем ли за шест?
— Не знам — отговори неохотно Роби.
Ще успеем ли за шест? — повтори си наум Кийт. Сякаш им предстоеше да хванат полет или чакаха началото на футболен мач.
Тримата спряха пред една врата и Джийтър показа картата си. Тя се отвори и мъжете излязоха на двора. След като изминаха пет-шест метра, се озоваха в сградата за екзекуции. Сърцето на Кийт заби по-силно. Пасторът почувства, че му се завива свят, и изпита нужда да седне някъде. Вътре се виждаха множество мрачни килии с решетки. На пътеката пред тях стояха няколко надзиратели. Всички погледнаха към килията на Донте.
— Донте, адвокатът ти е тук — съобщи Джийтър, сякаш му поднасяше подарък.
Донте стана и се усмихна. Решетката се отвори с метален звън и той направи крачка напред. Роби го прегърна силно и прошепна нещо в ухото му. За пръв път от почти десет години Донте усещаше човешки контакт. И двамата плачеха, когато се отделиха един от друг.
Съседната килия бе предназначена за свиждания. Приличаше на останалите с единственото изключение, че зад решетките имаше стъклена врата. Тя позволяваше на адвоката и клиента му да се усамотят на последната си среща. Според правилника двамата разполагаха с един час. Повечето осъдени на смърт си оставяха няколко минути, за да се помолят със свещеника на затвора. Свиждането започваше в четири и свършваше в пет часа, а точно преди края затворникът оставаше съвсем сам. Въпреки че спазваше педантично правилата, понякога Джийтър бе склонен да ги наруши. Освен това знаеше, че за разлика от повечето други затворници Донте Дръм се бе държал безупречно — факт, който означаваше много в неговия бранш.
Джийтър посочи часовника си и каза:
— В момента е 16:45 часа. Мистър Флак, имате шейсет минути.
— Благодаря.
Донте влезе в килията за свиждания и седна на ръба на леглото. Роби го последва и зае място на един стол. Надзирателят затвори стъклената врата и дръпна решетките.
Двамата останаха сами. Коленете им се докосваха. Роби потупа Донте по рамото и се опита да му вдъхне кураж. Дълго се беше колебал дали да му разкаже за Бойет. От една страна, си мислеше, че Донте е приел неизбежното и е подготвен за онова, което го чака след час. Момчето определено изглеждаше спокойно. Защо да го притеснява с поредната налудничава история? От друга страна обаче, Донте би се радвал да разбере, че истината най-накрая ще излезе наяве. Доброто му име щеше да бъде възстановено, макар и посмъртно. Но истината далеч не бе еднозначна и адвокатът реши да не споменава Бойет.
— Благодаря ти, че дойде, Роби — прошепна Донте.
— Обещах ти, че ще бъда с теб до самия край. Съжалявам, че не успях да спра екзекуцията, Донте. Ужасно съжалявам.
— Стига, Роби. Ти направи всичко по силите си. Все още продължаваш да се бориш, нали?
— О, да. В последния момент подадохме още две молби за обжалване, така че съществува шанс.
— Колко е голям, Роби?
— Не знам. Джоуи Гембъл си призна, че е излъгал по време на делото. Снощи се напи в един стриптийз клуб и каза истината. Ние тайно записахме думите му и подадохме молба тази сутрин. Съдът я отхвърли. После, към три и половина следобед, Джоуи се обади и предложи да си признае всичко.
Донте поклати скептично глава.
— Сега ще се опитаме да подадем друга молба, която съдържа клетвената му декларация. Тя също ни дава надежда.
Двамата седяха прегърбени и си шепнеха. Главите им почти се докосваха. Имаше да си кажат толкова много неща, но не намираха подходящите думи. Роби беше огорчен от системата и толкова разгневен, че му идеше да крещи. Измъчваше го мисълта за ужасния провал в опитите да спаси Донте. Преди всичко обаче изпитваше тъга.
Престоят във временната килия смущаваше Донте. На десетина метра оттам се намираше вратата, водеща към смъртта. А той предпочиташе да не я отваря. Зад гърба си бе оставил онова отделение и вбесяващото съществуване в единичната килия, която не искаше да вижда отново. Донте си мислеше, че е готов да мине през вратата, но в действителност не беше. Евентуалното връщане в „Полънски“ също му се струваше ужасяващо.