— Не се измъчвай, Роби. Всичко ще бъде наред.
След като получи разрешение, Кийт излезе навън, за да си поеме глътка въздух. В понеделник сутринта в Топика бе валял сняг, а сега в Тексас беше над двайсет и пет градуса. Пасторът се облегна на една ограда и се втренчи в бодливата тел над главата си. Обади се на Дейна и й разказа къде се намира в момента. Сподели мислите и чувствата си. Съпругата му бе точно толкова объркана, колкото и той самият.
След като реши проблема със случая „Дръм“, съдия Милтън Прудлоу излезе от кабинета си и се отправи към частния клуб „Ролинг Крийк“ в западния край на Остин. В пет часа имаше тенис мач с един от най-големите спонсори на последната му кампания. Докато пътуваше натам, мобилният му телефон иззвъня. Съдебният секретар го информира, че е получил обаждане от Защитната група. Адвокатите щели да внесат още една молба.
— Колко е часът? — попита Прудлоу.
— 16:49.
— Омръзна ми от тези глупости — каза съдията. — Всички знаят, че работим до пет.
— Така е, сър — отвърна секретарят.
Той знаеше добре, че съдия Прудлоу ненавижда документи, подадени от отчаяни адвокати в последната минута. Наказателните дела се разглеждаха с години, а защитниците винаги се задействаха преди самия край.
— Имаш ли представа за какво става дума? — попита Прудлоу.
— Мисля, че е същата молба, която подадоха тази сутрин. Един от свидетелите се отрича от показанията си. Адвокатите имат някакъв проблем с компютрите си.
— Страшно оригинално. Съдът приключва в пет. Искам да заключиш офиса точно тогава. Нито минута по-късно. Разбра ли?
— Да, сър.
В 16:45 ч. Сисили Авис и двама асистенти напуснаха офиса на Защитната трупа с молбата и декларацията на Гембъл. Те носеха всички дванайсет екземпляра. Докато се придвижваха по оживените улици, Сисили се обади на съдебния секретар и му съобщи, че вече пътуват натам. Той я информира, че съдът затваря точно в пет, както във всеки делничен ден.
— Молбата ни съдържа клетвена декларация на единствения очевидец по това дело за убийство — настоя Сисили.
— Доколкото си спомням, вече получихме такъв документ — отвърна секретарят.
— Не е вярно! Този път разполагаме с признание, дадено под клетва.
— Току-що говорих със съдията. Приключваме точно в пет.
— Но ние ще закъснеем само с няколко минути!
— Работим до пет.
Травис Бойет седеше до прозореца в заседателната зала. Сложил бастуна на коленете си, той наблюдаваше създалия се хаос. Хората тичаха напред-назад и крещяха истерично. Фред Прайър стоеше наблизо, неспособен да помогне.
Объркан от случващото се, Бойет стана и се приближи до масата.
— Ще ми кажете ли какво става? — попита той.
— Да. На път сме да загубим — сопна се Карлос.
— А признанието? Някой изобщо чу ли думите ми?
— Отговорът е „не“. Съдът не изпадна във възторг.
— Да не мислят, че лъжа?
— Да, Травис. Точно така. Съжалявам. Ние ти вярваме, но нямаме право на глас.
— Искам да говоря с журналистите.
— В момента са заети да отразяват пожарите.
Сами Томас погледна лаптопа си, записа нещо и подаде бележката на Бойет.
— Това е номерът на местния телевизионен клоун. — Тя посочи масичката до телевизора. — Телефонът е там. Правете каквото желаете, мистър Бойет.
Травис отиде бавно до телефона, избра номера и зачака. Сами, Карлос, Бони и Фред Прайър го наблюдаваха.
Хванал слушалката, той се втренчи в пода. После потрепна и каза:
— Ъъъ… Гарет ли е на телефона? Добре, слушайте. Казвам се Травис Бойет и се намирам в кантората на Роби Флак. Става дума за убийството на Никол Ярбър, искам да направя признание по телевизията. — Бойет млъкна и главата му се разтресе от тика. — Аз убих момичето. Донте Дръм няма нищо общо със случая. — Отново мълчание. — Да, държа да го кажа по телевизията. Разполагам и с друга информация.
Останалите си представиха възторжената реакция на Гарет. Каква сензация!
— Добре — заяви Бойет накрая и затвори. После се огледа из стаята и добави: — Ще пристигнат тук до десет минути.
— Фред — каза Сами. — Моля те, изведи мистър Бойет отвън и намери подходящо място за изявлението.