— Добре. Имаш ли нещо против, ако се помоля сам?
— Не.
Кийт затвори очи. Беше му трудно да се съсредоточи в подобна ситуация. Донте го наблюдаваше, Роби гледаше припряно часовника, а минутите отминаваха неумолимо. Пасторът помоли Господ да дари Донте със смелост и да се смили над душата му. Амин.
Когато свърши, Кийт се изправи и потупа Донте по рамото. Все още не можеше да повярва, че момчето ще бъде мъртво след по-малко от час.
— Благодаря ти, че дойде — каза Донте.
— За мен беше чест да се запознаем.
Те отново си подадоха ръце и вратата се отвори с метален звън. Кийт излезе и Роби пристъпи в килията. Стенният часовник — най-важният от всички останали — показваше 17:34 ч.
Предстоящата екзекуция на човек, който твърдеше, че е невинен, не предизвика особен интерес в националните медии. Подобни истории бяха станали твърде банални. Отмъстителните палежи на църквите в Слоун събудиха любопитството на няколко продуценти, а безредиците в гимназията засилиха техния интерес. Най-пикантна обаче им се стори вероятността от избухване на расов конфликт и драматичната намеса на Националната гвардия. Ето защо в късния следобед Слоун се напълни с множество пъстри микробуси на различни телевизионни екипи от Далас, Хюстън и други градове. Повечето от тях предоставяха директни репортажи на местните предаватели и кабелните канали. Когато плъзна слухът за появата на истинския убиец, който бе поискал да направи пълно признание пред камерите, старата железопътна гара се превърна в същински магнит за медиите. Фред Прайър се опитваше да въдворява ред, а Травис Бойет стоеше на стълбите и наблюдаваше репортерите. Микрофоните им сочеха заплашително към него подобно на щикове. Застанал от дясната му страна, Фред избутваше назад част от журналистите.
— Тихо! — извика той. После кимна на Травис и заяви: — Давай.
Травис гледаше като уплашено животно. Преглътна тежко и започна:
— Казвам се Травис Бойет. Аз убих Никол Ярбър. Донте Дръм няма нищо общо с престъплението. Действах напълно сам. Отвлякох я, след което я изнасилих няколко пъти и я удуших. Накрая се отървах от трупа. Той не е в Ред Ривър.
— А къде?
— В Мисури.
— Защо уби Никол?
— Защото не мога да се контролирам. Изнасилвал съм много други жени. Понякога ме хващаха, понякога не.
Думите му изумиха репортерите, които изчакаха няколко секунди, преди да зададат следващия въпрос.
— Значи си лежал в затвора за изнасилване?
— О, да. Досега имам четири-пет присъди.
— От Слоун ли си?
— Не, но живеех тук, когато убих Никол.
— Познаваше ли момичето?
Вече два часа Дейна Шрьодер седеше във всекидневната и гледаше Си Ен Ен в очакване на актуалните новини от Слоун. Досега бяха излъчили два кратки репортажа за протеста и намесата на Националната гвардия. Дейна бе чула и скандалната реч на губернатора пред тълпата. Историята обаче тепърва набираше сила. Когато зърна лицето на Травис Бойет, Дейна възкликна на глас:
— Ето го.
Съпругът й бе отишъл в Хънтсвил, за да утеши мъжа, осъден на смърт заради убийството на Никол Ярбър, а по телевизията даваха истинския извършител.
Джоуи Гембъл се намираше в някакъв бар — първото заведение, на което бе попаднал след срещата с Агнес Танър. Беше пиян, но разбираше добре какво се случва. В двата противоположни края на заведението имаше телевизори. Единият излъчваше спортна програма, а другият — Си Ен Ен. Щом видя репортажа от Слоун, Джоуи се приближи до екрана и се заслуша в Бойет, който обясняваше как е убил Никол.
— Копеле гадно — промърмори той и барманът го изгледа учудено.
Всъщност Джоуи се гордееше с постъпката си. Най-накрая бе казал истината, а сега наяве излизаше истинският убиец. Донте щеше да бъде спасен. Джоуи си поръча още една бира.
Елайас Хенри и съпругата му седяха във всекидневната на своя дом, недалеч от Сивитан Парк. Съдията бе заключил всички врати и подготвил ловджийските си пушки. На всеки десет минути по улицата минаваше патрулна кола, а един хеликоптер кръжеше наоколо и следеше случващото се. Из въздуха се носеше гъст пушек от фойерверките в парка и изгорелите сгради. Възгласите на тълпата се чуваха навсякъде. Ритмичните звуци на барабаните, гръмката рап музика и оглушителните викове ставаха все по-силни. Съдия Хенри и съпругата му бяха обсъдили възможността да прекарат нощта на друго място. Синът им живееше в Тайлър, на един час път от Слоун. Той предложи да ги приюти при себе си, докато ситуацията се успокои. Двамата обаче решиха да останат, най-вече защото искаха да подкрепят съседите си. Съдията разговаря с шефа на полицията, който с обезпокоен глас го увери, че нещата са под контрол.