— Мястото си го бива — каза Бойет. — Къде-къде по-добро от затвора е.
Той беше слабоват и с бледата кожа на човек, който рядко е виждал слънце. Костеливите му колене се докосваха и черният бастун лежеше върху тях.
Кийт държеше чаша горещ чай.
— В кой затвор бяхте?
— На разни места. Последните шест години в затвора в Лансинг.
— И за какво бяхте осъден? — попита Кийт.
Искаше да узнае повече за престъпленията, за да опознае и самия човек. Насилие? Наркотици? Вероятно. Но можеше да става дума за злоупотреби или данъчни измами. Със сигурност не изглеждаше способен да нарани някого.
— За много лоши неща, пасторе. Не ги помня всичките.
Бойет избягваше да го поглежда в очите. Килимът сякаш привличаше цялото му внимание. Кийт отпиваше от чая, гледаше внимателно посетителя и изведнъж забеляза тика. На всеки няколко секунди главата му леко се килваше наляво. Напомняше бързо кимване, следвано от по-рязко връщане към нормалното положение.
След кратък период на пълно мълчание Кийт каза:
— За какво искаш да поговорим, Травис?
— Имам мозъчен тумор, пасторе. Злокачествен, смъртоносен, неизлечим. Ако имах пари, можех да се боря — лъчетерапия, химиотерапия, обичайните начини, които, току-виж, ми дали десетина месеца, дори година. Но става дума за глиобластом четвърта степен, а това значи, че съм мъртъв. Половин година, цяла година, всъщност няма значение. След няколко месеца си отивам.
Сякаш за да потвърди думите му, туморът се обади. Бойет направи гримаса, приведе се напред и започна да разтрива слепоочията си. Дишаше тежко и мъчително и цялото му тяло се сгърчи от болка.
— Много съжалявам — каза Кийт, осъзнавайки колко нелепо звучат думите му.
— Проклети главоболия — промърмори Бойет, все още с плътно затворени очи.
Няколко минути той продължи да се бори с болката и двамата мълчаха. Кийт гледаше безпомощно и хапеше език, за да не изтърси някоя глупост, например: „Да ти дам ли тайленол?“ После болката поотмина и Бойет се отпусна.
— Извинявайте — каза той.
— Кога го откриха? — попита Кийт.
— Не знам. Преди месец. Главоболията започнаха в затвора в Лансинг още през лятото. Представяте си какво е здравното обслужване там, тъй че не получих помощ. След като бях освободен и изпратен тук, ме отведоха в болница „Сейнт Франсис“, направиха ми изследвания, минах на скенер и откриха в главата ми цяло яйце, точно между ушите, твърде надълбоко за операция.
Той въздъхна тежко и за пръв път успя да се усмихне. Горе отляво му липсваше зъб и дупката биеше на очи. Кийт подозираше, че и зъболечението в затворите не е на ниво.
— Вероятно и друг път сте срещали хора като мен — продължи Бойет. — Хора на прага на смъртта.
— От време на време. Това е част от професията.
— И предполагам, че тези хора почват много сериозно да размишляват за Бог, рая, ада и тъй нататък.
— Да, имаш право. Такъв е човекът. Застанем ли пред собствената си смъртност, тогава се замисляме за отвъдното. А ти, Травис? Вярваш ли в Бог?
— Понякога да, понякога не. Но дори когато вярвам, си оставам скептично настроен. На вас ви е лесно да вярвате в Бог, защото сте имали лек живот. С мен е друга работа.
— Искаш ли да ми разкажеш?
— Честно казано, не.
— Тогава защо си тук, Травис?
Тикът. Когато главата на Бойет пак се успокои, очите му обходиха цялата стая, после се впиха в очите на пастора. Дълго се гледаха, без да мигат. Накрая Бойет проговори:
— Пасторе, вършил съм лоши неща. Наранявах невинни хора. Не съм сигурен, че искам да отнеса всичко в гроба.
Това вече е нещо, помисли си Кийт. Товарът на непризнатия грях. Срамът на погребаната вина.
— Ще е от полза, ако ми разкажеш за тези лоши неща. Изповедта е най-доброто начало.
— И всичко остава в тайна, нали?
— В повечето случаи да, но има и изключения.
— Какви изключения?
— Ако ми се довериш и сметна, че представляваш заплаха за себе си или за някой друг, тогава тайната отпада. Мога да предприема разумни стъпки, за да предпазя теб или другия човек. Иначе казано, мога да потърся помощ.
— Звучи ми сложно.
— Всъщност не е.
— Вижте, пасторе. Вършил съм разни ужасни неща, но едно от тях ме тормози от години. Трябва да поговоря с някого, а нямам къде другаде да отида. Ако ви разкажа за едно страшно престъпление, което извърших преди години, ще кажете ли на някого?