— Деветдесет и пет хиляди долара.
— Деветдесет и пет хиляди долара. И какво има в наличност?
— Нула.
— Така си и мислех. Искаш ли да ти кажа къде са отишли парите?
— Може би. Къде са отишли?
— За съдебни разноски, фирмени разходи, вещи лица, малко пътни за свиждания на близките с Донте. Не е много доходно начинание. Всички пари са събрани по интернет. Честно казано, нямахме нито хора, нито време, за да разгърнем набирането на средства.
— Кои са дарителите?
— Предимно британци и европейци. Средното дарение е около двайсет долара.
— Осемнайсет и петдесет — уточни Бони.
— Много е трудно да се събират пари за осъден убиец, независимо от обстоятелствата.
— С колко си на червено? — попита Марта.
Отговорът се позабави. Накрая Бони леко сви рамене.
— Не знам — каза Роби. — Сигурно петдесет хиляди, нищо чудно и да са сто. Може би трябваше да похарча повече.
Телефоните звъняха неспирно. Сами от кантората имаше някакъв въпрос към шефа. Кристи Хинз разговаряше с друг психиатър. Арън също държеше телефон с едната ръка, а с другата въртеше волана.
Празненството започна отрано с питки от сладки картофи, току-що извадени от фурната на Рива. Тя обичаше както вкуса им, така и самото печене и се престори на изумена, когато Шон Фордайс призна, че никога не ги е опитвал. Още преди той да пристигне заедно с цялата си грижовна свита — фризьор, гримьорка, секретарка и сценарист — домът на Рива и Уолис Пайк вече бе претъпкан с приятели и съседи. От входната врата лъхаше на пържена шунка. Два дълги камиона влязоха на заден ход в двора и след малко дори техниците дъвчеха питки.
Шон Фордайс имаше ирландски корени, но живееше на Лонг Айланд. Тълпата леко го раздразни, но той надяна добродушната маска и се зае да раздава автографи. Беше звездата, а тия хора — негови почитатели. Те купуваха неговите книги, гледаха неговото предаване и му осигуряваха рейтинг. Той позволи да му направят няколко снимки, изяде една питка с шунка и се престори на очарован. Беше възпълен, с подпухнало лице и по нищо не приличаше на типична звезда, но това вече нямаше значение. Носеше тъмни костюми и старомодни очила, които го правеха по-интелигентен на вид от собственото му предаване.
За студио избраха стаята на Рива — голямата пристройка, прилепена зад къщата като раково образувание. Рива и Уолис седяха на канапето, зад тях се виждаха увеличени цветни снимки на Никол. Уолис бе сложил вратовръзка и си личеше, че току-що са го измъкнали от спалнята. Рива беше усърдно гримирана, с прясно боядисана и накъдрена коса, облечена в най-хубавата си черна рокля. Фордайс седеше на стол близо до тях. Гримьорката пудреше челото му, фризьорът го пръскаше с лак. Техниците гласяха осветлението. Направиха звукови проби. Настроиха мониторите. Съседите бяха изтласкани зад камерите със строга заръка да не издават нито звук.
— Тишина! — обяви продуцентът. — Снимаме.
Близък план на Фордайс, приветстващ зрителите на поредния епизод. Той обясни къде се намира, с кого разговаря и разказа накратко за престъплението, признанието и присъдата.
— Всичко върви според очакванията — мрачно изрече той. — Мистър Дръм ще бъде екзекутиран вдругиден.
Фордайс представи майката и доведения баща и, разбира се, изрази съболезнования за трагедията. Благодари им, че са отворили дома си, за да види целият свят страданието им. Започна с Никол. Гласът му прозвуча почти умолително:
— Разкажете ни за нея.
Уолис не се и опита да проговори. Щеше да мълчи през цялото интервю. Представлението принадлежеше изцяло на Рива. Развълнувана и възбудена, тя се разплака още от първите думи. Но вече имаше тъй богат опит в публичните ридания, че можеше да говори, без това да й пречи. И тя се впусна в безкраен монолог за дъщеря си.
— Липсва ли ти Никол? — зададе Фордайс един от типичните си нелепи въпроси, целящ само да разпали емоциите.
Рива призна, че й липсва. Фордайс извади от джоба на сакото си бяла кърпичка. Ленена. Съчувствието буквално струеше от него.
Най-сетне стигнаха до екзекуцията, която беше гвоздеят на предаването.
— Все още ли възнамеряваш да присъстваш? — попита той, без да се съмнява в отговора.