Очите не се отвориха.
— Чуваш ли ме, Травис?
Тихо пъшкане.
— Аха…
— Ще се получи, Травис. Не бива да губим повече време.
— Нищо няма да излезе.
— Какво можем да загубим? Само живота на един невинен човек.
— Снощи ме нарекохте лъжец.
— Защото излъга.
— Открихте ли досието за ареста ми в Слоун?
— Открих го.
— Значи не съм излъгал.
— Да, за това каза истината. Както и за Донте Дръм.
— Благодаря. Сега ще спя.
— Недей така, Травис. Записът ще стане за по-малко от петнайсет минути. Ако искаш, мога да го направя дори сега, с мобилния ми телефон.
— От вас пак ме заболя глава, пасторе. Усещам нов пристъп. Вървете си и, моля ви, не идвайте повече.
Кийт се надигна и въздъхна дълбоко. За да няма недоразумения, Бойет повтори още веднъж на висок глас:
— Вървете си и, моля ви, не идвайте повече.
Взеха си по една порция телешка яхния и се настаниха на маса в дъното на ресторантчето. Матю извади бележник от джоба си и заговори с пълна уста.
— За случая няма подходящ параграф, но вероятно ще те обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Не си и помисляй да водиш онзи тип в Тексас.
— Току-що говорих с нашия човек. Той…
— Нашият човек ли? Не подозирах, че вече съм в екипа.
— Той е в болница. Снощи е имал гърчове. Туморът го убива бързо. Вече няма желание да помогне. Той е изрод, психопат, вероятно е бил луд още преди туморът да завладее мозъка му.
— А защо е дошъл в църквата?
— Навярно за да се откъсне от онзи дом за няколко часа. Не, не трябваше да го казвам. Видях у този човек истински чувства, истинска вина и мимолетно желание да постъпи правилно. Дейна откри един от бившите му надзорници в Арканзас. Полицаят се разприказвал и споделил, че в затвора нашият човек е членувал в някаква банда за расово превъзходство. Естествено, Донте Дръм е чернокож и затова се съмнявам дали наистина му съчувства.
— Не ядеш — каза Матю.
— Не съм гладен. Хрумна ми друга идея.
— Недей да ходиш в Тексас. Там сигурно ще те застрелят.
— Добре, добре. Ето каква е идеята. Защо не се свържеш с адвоката на Донте Дръм? Като обикновен Божи служител аз не успях да стигна по-далеч от секретарката. Но ти си юрист, прокурор и знаеш на какъв език да им говориш.
— И какво да му кажа?
— Кажи, че имаш основания да подозираш, че истинският убиец е тук, в Топика.
Матю дъвчеше мълчаливо. После каза:
— И това е всичко? Просто така. Ни в клин, ни в ръкав звъня на онзи адвокат. Казвам каквото казвам, което не е никак много, и адвокатът получава нови муниции, за да атакува съда и да спре екзекуцията. Правилно ли те разбрах, Кийт?
— Знам, че можеш да бъдеш много по-убедителен.
— Представи си тогава другия вариант — че си имаш работа с типичен патологичен лъжец, обречен да умре. Някакъв несретник, който решава да си отиде с гръм и трясък, да си отмъсти с един последен удар срещу системата, която го е прегазила. Научава за случая в Тексас, подготвя си домашното, разбира, че тялото не е открито, и хоп — историята му е готова. Намира уебсайта, научава фактите наизуст и сега си играе с теб. Представяш ли си какво внимание ще привлече този тип? Но болестта му подлага крак. Зарежи, Кийт. Сигурно е измамник.
— Откъде е научил за случая?
— Пише го във вестниците.
— Как е намерил уебсайта?
— Чувал ли си за Гугъл?
— Той няма достъп до компютри. През последните шест години е лежал в затвора в Лансинг. Затворниците нямат достъп до интернет. Би трябвало да го знаеш. Можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако имаха? Достъп плюс толкова много свободно време. Нито един компютър в света нямаше да е в безопасност. И в дома няма достъп до компютър. Този човек е на четирийсет и четири, Матю. Половината си живот е прекарал в затвора. Сигурно се ужасява и от компютрите.